– Изчезни, глупаво момиче...
Думите отекват в тъпанчетата на Елса. Звучат някак грешно. Елса ги разбира, но те дразнят ушния ѝ канал. Сякаш не им е там мястото.
Чудовището се обръща с бързи, враждебни движения. В следващия миг вече го няма. Като че е прекрачил някаква пролука в мрака.
Елса лежи в снега и се задъхва, а студът я блъска в гърдите. Тя се изправя и събира сили, смачква писмото на топка и го хвърля в мрака по посока на Чудовището.
Не знае колко завинагита минават, преди да чуе вратата да се отваря зад гърба ѝ. После чува стъпките на мама, чува я да вика името ѝ. Елса се втурва слепешката в прегръдките ѝ.
– Какво правиш навън? – пита мама изплашено.
Елса не отговаря. Мама хваща нежно лицето ѝ.
– Как се насини?
– Футбол – прошепва Елса.
– Лъжеш – прошепва мама.
Елса кима. Мама я прегръща силно. Елса хлипа, допряла глава до корема ѝ.
– Тя ми липсва...
Мама се навежда и допира челото си до нейното.
– И на мен.
Не чуват как Чудовището се движи в мрака. Не го виждат как взима смачкания плик. Но накрая, заровена в прегръдките на мама, Елса осъзнава защо думите му не звучаха на място.
Чудовището говореше на тайния език на баба и Елса.
Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.
8
Гума
Сряда е. Елса отново тича.
Този път не знае точната причина. Може би защото остават няколко дни до коледната ваканция и тормозителите знаят, че няма да има кого да преследват през следващите няколко седмици, така че трябва да се пренаситят. Елса не е сигурна. Не е толкова лесно да отгатнеш какво е ядосало отворковците. Понякога няма повод. Хората, които никога не са били преследвани, си мислят, че винаги има причина.
„Не биха го правили без причина, нали?“, казват този тип хора. „Трябва да си направила нещо, за да ги провокираш.“ Сякаш това е логиката на тормоза. Преследват Елса, защото тя е там, това е причината. Провокира ги самото ѝ съществуване, нямат нужда от друг повод.
Но, естествено, е безпредметно да се опитва да обясни това на този тип хора, също както е безпредметно да опитва да обясни на някой отворко, който носи заешка лапа, защото уж носела късмет, че ако заешките лапи наистина носеха късмет, то те все още щяха да принадлежат на зайците.
Вината всъщност не е ничия. Не че днес татко дойде да я вземе малко по-късно, просто свършиха училище малко по-рано. А е трудно да станеш невидим, когато преследването започва още в училище.
Затова Елса тича. Бива я в това.
– Дръжте я! – крещи момичето някъде зад нея.
Днес се започна с шала на Елса. Или поне така ѝ се струва. Започнала е да различава кои ученици гонят други и защо. Има например такива, които гонят само деца, които проявяват слабост. Има и такива, които гонят просто за удоволствие и дори не удрят жертвите си, когато ги настигнат, просто искат да видят страха в очите им. А накрая са тези като момчето, което се сби с Елса, защото искаше да е Спайдърмен. Той гони и се бие заради принципа, понеже не търпи някой да му противоречи.
Но с това момиче е друго. Тя иска да има причина да те гони. За да оправдае тормоза. „Иска да се чувства като герой, докато те преследва“, мисли си Елса с неправдоподобно хладнокръвна проницателност, докато търчи към оградата. Сърцето ѝ бие като стенобойна машина, а гърлото ѝ гори както онзи път, когато баба направи лютиви шейкове.
Струва ѝ се, че всичко започна с шала. Не е сигурна, защото не може да си представи как дори и пълен отворко може да се ядоса толкова заради един шал. Но реши, че няма да си помогне особено, ако спре да попита. Усеща настървението на другите деца през леда, който вибрира от ударите на приближаващите се гумени подметки. Намериш ли веднъж причина да подгониш някого, никога няма да останеш сам. Поне не и в това училище.
Елса се хвърля към оградата и щом се приземява на тротоара от другата страна, раницата така я удря в тила, че пред очите ѝ причернява. Дърпа здраво презрамките с две ръце, така че раницата да се залепи за гърба ѝ, и отправя замъглен поглед наляво, към паркинга, където Ауди трябва да се появи всеки момент. Чува момичето да крещи зад нея като оскърбен орк. Елса знае какво е орк, защото мама изрично забрани на баба да пуска на Елса „Властелинът на пръстените“. Знае също, че докато дойде Ауди, вече ще е твърде късно. Вместо това поглежда надясно, към голямата улица надолу по хълма. По нея профучават камиони, бучейки като армия, на път към вражеската крепост, но между тях, от другата страна на улицата, Елса вижда входа на парка.