После се сеща за историите на баба от Миамас, за това как един принц веднъж се измъкнал от цял рояк сенки, като пришпорил коня си право към най-тъмната гора в Страната-на-Почти-Будните. Сенките са най-отвратителните отвратителности, които някога са съществували в която и да е фантазия, но дори и сенките чувстват страх, казваше баба. Дори и тези проклетници се страхуват от нещо. Защото дори и сенките имат въображение.
„Така че понякога най-сигурното място за бягство е онова, което изглежда най-опасно“, казваше баба, след което разказваше как принцът навлязъл в най-тъмната гора, а сенките се спрели и останали да съскат на границата. Защото дори те не били сигурни какво се крие от другата страна на дърветата, а нищо не е по-страшно от това, което не ти е известно. А за него може да ти разкаже собствената ти фантазия. „Става ли дума за страх, реалността не може да стъпи и на малкия пръст на въображението“, казваше баба.
Затова Елса се втурва надясно. Усеща миризмата на изгоряла гума, идваща от колите, които натискат спирачки по заледената улица. В Рено почти винаги миришеше така. Елса се плъзга между камионите и чува как шофьорите надуват клаксоните си, а преследвачите ѝ крещят след нея. Успява да стъпи на тротоара, когато усеща как хващат чантата ѝ. Толкова е близо до парка, че ако протегне ръка, пръстите ѝ ще потънат в мрака. Но вече е твърде късно. Докато пада към снега, Елса е убедена, че ударите и ритниците ще я засипят, преди да успее да вдигне ръце и да се защити, но все пак вдига колене, затваря очи и опитва да предпази лицето си, за да не се разстройва мама.
Чака тъпите удари по тила. Обикновено не я боли, усеща последствията от ударите чак на следващия ден. По време на побоя изпитва друг вид болка.
Но този път не се случва нищо.
Елса затаява дъх.
Нищо.
Отваря очи. Около нея е настанала оглушителна суматоха. Чува ги да викат. Чува как тичат. А после чува гласа на Чудовището. Сякаш от него изригва някаква първична енергия.
– НИКОГА. НЕ Я. ДОКОСВАЙТЕ!
Всичко кънти.
Тъпанчетата на Елса бучат. Чудовището не се дере на тайния език, ами на обикновения. Но думите все пак звучат странно, като излизат от устата му. Като че ударението на всяка сричка е грешно. Все едно не е говорил на този език от много дълго време.
Елса поглежда нагоре. Сърцето ѝ бие като лудо, не ѝ стига въздух. Очите на Чудовището гледат надолу към нея през сянката на вдигнатата качулка и черната брада, която сякаш няма край. Гръдният му кош се издува няколко пъти. За миг Елса се свива инстинктивно, защото си мисли, че с един замах на огромната си длан той ще я запрати на улицата. Все едно великан да перне мишка с пръста си. Но той просто стои, диша тежко и изглежда ядосан и объркан. Накрая вдига ръката си, която сякаш тежи като чук, и посочва към училището.
Елса се обръща и вижда момичето, което не чете Хари Потър, да тича с всичка сила. Тя и останалите деца са се пръснали като хартийки, хвърлени от балкон. Изглеждат ужасени, сякаш ги преследват сенки от Страната-на-Почти-Будните.
В далечината Ауди завива към паркинга. Елса си поема дълбоко дъх и усеща как въздухът издува дробовете ѝ за първи път от, както ѝ се струва, няколко минути насам.
Когато се обръща обратно, Чудовището го няма.
9
Алкохол
В истинския свят има хиляди приказки, чийто произход не е известен на нито един отворко. Това е така, защото всички те идват от Страната-на-Почти-Будните, а там хората не се бият в гърдите и не се хвалят, просто си вършат работата.
Най-добрите приказки от Страната-на-Почти-Будните са от Миамас. Разбира се, в останалите кралства също се произвеждат приказки от време на време, но те не могат да се мерят с тези от Миамас. Там се произвеждат приказки денонощно. Майсторят се на ръка, една по една, а не на конвейер, като в някоя смотана фабрика. И се изнасят само най, ама най-хубавите. Повечето се разказват само веднъж и падат на земята като листа, но най-добрите и красивите се издигат нежно от устните на разказвачите и се понасят бавно над главите на слушателите, като малки светещи хартиени фенери, а щом падне нощ, идват енфантите и ги събират. Енфантите са много мънички същества с кокетни шапчици, които яздят облачни животни. В смисъл, енфантите. Шапчиците яздят по-скоро самите енфанти, ако ще се хващаме за думата. Във всеки случай, енфантите събират фенерите в големи златни мрежи, после пришпорват облачните животни и се издигат нагоре към небето толкова бързо, че дори вятърът им прави път. А ако вятърът не се отмести навреме, облачните животни се развикват „Мръдни се де, мъпет такъв!“ и се превръщат в животни, които имат пръсти, за да могат да покажат среден пръст на вятъра.