Мама каза, че са му се събрали твърде много забавления наведнъж.
„Свръхдоза готино“, каза Елса и мама дълго време се смя.
Странното при татко е, че никой друг не изкарва наяве готина страна на мама, колкото той. Мама сякаш винаги е на обратния полюс на батерията. Никой не я подтиква към ред и дисциплина повече от баба, както и никой не я прави толкова неподредена и недисциплинирана, колкото татко. Веднъж, когато Елса беше малка, мама говореше по телефона с татко, а Елса не спираше да пита: „Татко ли е? Татко ли е? Може ли да говоря с него? Къде е той?“. Накрая мама се обърна и въздъхна драматично: „Не, не можеш да говориш с татко, защото той е на небето, Елса!“. Елса млъкна на мига и погледна ококорено, а мама се ухили: „Боже мой, само се шегувам, Елса. Татко е в магазина“.
Ухили се така, както се хилеше баба.
На следващата сутрин Елса влезе в кухнята с насълзени очи, докато мама пиеше кафе с много мляко без лактоза. Щом видя Елса, мама я попита притеснено защо е толкова тъжна, а Елса отговори, че е сънувала, „че татко е на небето“. Мама се почувства толкова виновно, че направо не беше на себе си. Прегърна Елса силно, силно, силно и ѝ се извини пак, и пак, и пак. Елса изчака почти десет минути, след което се ухили и каза: „Боже мой, само се шегувам, мамо. Сънувах, че татко е в магазина“.
След случката мама и Елса често се шегуваха с татко и го питаха как е на небето. „Студено ли е горе? Там хората летят ли? Можеш ли да се срещнеш с Бог?“, питаше мама. „На небето имате ли ножове за сирене?“, питаше Елса. После двете така се смееха, че не можеха да стоят прави. Татко ги гледаше много съмнително, когато правеха така. На Елса това ѝ липсва. Липсва ѝ, когато татко беше на небето.
– Баба на небето ли е? – пита тя и се ухилва, защото го казва на шега и си мисли, че татко също ще се засмее.
Но той не се смее. Вместо това придобива такова изражение, че Елса се засрамва, задето е казала нещо, което да го накара да придобие такова изражение.
– Ох, както и да е – измърморва тя, потупва жабката и добавя: – Можем да се прибираме, няма проблеми.
Татко кима и изглежда облекчен и разочарован.
Отдалеч виждат полицейската кола пред блока. Елса чува лаенето още докато слиза от Ауди. Входът е пълен с хора. Откъм апартамента на Приятеля се чува яростен рев, който кара цялата сграда да се тресе, и то съвсем не метафорично. Елса знае това, защото ако напишеш „метафорично“ в Гугъл, на първо място излиза статията за „метафора“ в Уикипедия.
– Имаш ли... ключ? – пита татко.
Елса кима и го прегръща набързо, защото входовете, пълни с хора, карат татко да се чувства много колебливо. Той сяда обратно в Ауди и Елса влиза вътре сама. Покрай оглушителната врява, която вдига Приятеля, Елса успява да чуе и други звуци. Гласове.
Мрачни, равномерни и заплашителни. Имат униформи и са се скупчили пред апартамента на момчето със синдром и майка му. Застанали са нащрек и наблюдават вратата на Приятеля, но очевидно ги е страх да се приближат твърде много, защото са се притиснали към отсрещната стена сякаш са петна от трева, а стената има нова блуза и майка ѝ специално ѝ е казала да не я цапа.
Една от фигурите се обръща. Зелените ѝ очи срещат тези на Елса. Тя разпознава жената полицай, която срещнаха в управлението онази нощ, когато баба хвърляше лайна. Зеленооката жена кима нещастно към Елса. Като че се опитва да помоли за извинение.
Елса не ѝ кима в отговор, а просто се провира покрай фигурите и се втурва нагоре.
Чува, че единият от полицаите говори по телефона и споменава думите „ловец“ и „приспиване“. Брит-Мари стои малко по-нагоре, достатъчно близо, че да може да съветва полицаите какво да правят, но на безопасно разстояние, в случай че онзи звяр успее да се измъкне през вратата. Усмихва се добронамерено на Елса. Елса я мрази.
Когато стига до последния етаж, Приятеля започва да лае по-силно от всякога. Звучи като църковните органи на десет хиляди приказни вечности. Елса поглежда през парапета и вижда как полицаите отстъпват.
Тя трябваше да разбере всичко още в началото. Наистина трябваше да го направи.
Има наистина фантастичен брой наистина фантастични същества в горите около Миамас, но баба никога не бе говорила за някое от тях с такова уважение, с каквото говореше за съществата, които хората в Страната-на-Почти-Будните наричат „воршове“.