Чудовището се навежда с впечатляваща пъргавост и започва да търка пода с нова бяла кърпа. Когато приключва, напръсква мястото с малка бутилка почистващ препарат, от който на Елса ѝ залютява на очите, след което избърсва паркета с друга бяла кърпа. После се изправя, оставя прилежно кърпите в коша за пране и намества бутилката под прав ъгъл върху лавицата.
После дълго време гледа ворша притеснено. Воршът се е излегнал и е заел кажи-речи цялото антре. Чудовището изглежда все едно ще почне да хипервентилира. Изчезва в банята и след малко се връща с цял куп кърпи, които нарежда плътно около ворша, като много внимава да не го докосне нито веднъж. После се връща в банята и започва така здраво да търка ръцете си под кранчето, че мивката завибрира все едно в нея има звънящ мобилен телефон.
Когато излиза, Чудовището държи в ръка малка бутилка алкогел11. Елса го разпознава, защото трябваше да си маже ръцете с такъв, когато посещаваше баба към края. Тя наднича в банята през пролуката, която се открива, щом Чудовището протяга ръка. Вътре има повече бутилки алкогел, отколкото в цялата болница.
Чудовището изглежда безкрайно обезпокоено. Оставя бутилката настрани и започва да маже пръстите си с алкогела все едно са покрити с невидим слой кожа, който той се опитва да изтърка. После вдига дланите си, големи като товарни камиони, и кима твърдо към Елса.
Тя също вдига своите длани, големи по-скоро колкото тенис топки. Той сипва в тях алкогел, като явно дава всичко от себе си да не изглежда погнусен. Елса втрива набързо алкогела в кожата си и инстинктивно избърсва остатъка в крачолите си. Щом вижда това, Чудовището придобива вид сякаш е на път да се свие на кълбо и да заплаче с глас.
За да компенсира, той сипва още алкогел в собствените си длани и търка ли, търка. После вижда, че без да иска, Елса е побутнала един от ботушите, така че двата не са на една линия. Чудовището се навежда и приравнява обувките. После се маже с още алкогел.
Елса накланя глава и пита:
– Компулсивно разстройство ли имаш?
Чудовището не отговаря, а продължава да търка ръцете си, все едно се опитва да запали огън.
– Четох за това в Уикипедия – казва Елса.
Гръдният кош на Чудовището се издува от нервното му дишане. Той изчезва в банята и оттам отново се чува течаща вода.
– Татко ми има нещо като леко компулсивно разстройство! – вика Елса след него, но бързо добавя: – Само че не като теб. Ти наистина си смахнат!
Чак след като го е казала, осъзнава, че това звучи като обида. Елса изобщо нямаше това предвид. Просто не искаше да сравнява жалкото, аматьорско разстройство на татко с очевидния професионализъм на Чудовището.
Той се връща в антрето. Елса се усмихва окуражаващо. Воршът като че завърта очи, изляга се на една страна и започва да гризе раницата ѝ, защото очевидно е убеден, че вътре има бонбони „Дайм“. Чудовището изглежда сякаш мислено се опитва да се пренесе на някое по-щастливо място. И така, тримата стоят в антрето: ворш, дете и чудовище с мания за чистота и ред, което очевидно хич не се чувства добре тъкмо в компанията на деца и воршове.
Отвън полицаите тъкмо са успели да влязат в апартамента със смъртоносното бойно куче и са открили осезаемата липса на смъртоносно бойно куче. Много са оживени. Даже немската овчарка внезапно започва да лае. Може би точно заради липсата на бойно куче, разбира се.
Елса поглежда ворша. После поглежда Чудовището.
– Ти защо имаш ключ за апартамента на... това тук? – пита тя Чудовището.
Чудовището диша тежко.
– Ти остави писмо. От баба. Ключ. В плика – отговаря той накрая.
Елса накланя глава на другата страна.
– Баба каза ли ти да се грижиш за него?
Чудовището кима неохотно.
– Пишеше „защитавай замъка“.
Елса също кима. За кратко погледите им се срещат. Чудовището всъщност много прилича на човек, който просто иска всички да се приберат и да мърсят собствените си антрета. Елса поглежда ворша.
– То защо вие толкова много посред нощ? – пита тя Чудовището.
Воршът явно не се радва особено, че говорят за него в трето лице. Ако „то“ изобщо се брои за трето лице, тъй като воршът май не е много наясно с граматическите правила при местоименията. На Чудовището пък му омръзват всички тези въпроси.
– Той тъжен – казва тихо, докато гледа към ворша и бърше ръцете си една в друга, въпреки че по тях отдавна няма алкогел.