– Защо е тъжен? – пита Елса.
Чудовището гледа съсредоточено в дланите си.
– Заради баба ти.
Елса поглежда ворша. Воршът я поглежда с черните си тъжни очи. Впоследствие тя решава, че именно в този момент много, ама много го е захаресвала. Пак се обръща към Чудовището.
– Защо баба ти пращаше писма?
Той търка ръцете си още по-силно.
– Стара приятелка – чува се изпод всичката черна коса и брада пред Елса.
– Какво пишеше в писмото? – настоява да знае Елса и прави половин крачка встрани от изтривалката, но щом забелязва, че Чудовището е придобило вид на чудовище, което е на път да получи пристъп на паника, тя връща крака си обратно от уважение.
В Уикипедия има много информация за пристъпите на паника.
– Sorry – смотолевя тя.
Чудовището кима с благодарност.
– Пишеше извинявай. Просто извинявай – казва той и се скрива още по-дълбоко зад косата и брадата.
– Защо баба ми ти се извинява? – пита Елса рязко, макар и не нарочно.
Просто започва да се чувства изключена от цялата история, а Елса мрази да се чувства изключена от историите.
– Не твоя работа – казва Чудовището тихо.
– Тя беше МОЯ баба! – настоява Елса.
– Беше мое извинение – отговаря Чудовището.
Елса стиска юмруци.
– Тушѐ – признава накрая.
Чудовището не вдига поглед. Просто се обръща и влиза обратно в банята. Следва още течаща вода. Още алкогел. Още търкане. Воршът е изправил раницата със зъби и е наврял цялата си муцуна вътре. Изръмжава много разочаровано, когато открива чувствителната липса на шоколадови училищни материали вътре.
Елса се взира в Чудовището и започва да го разпитва с по-строг тон.
– Когато ти дадох писмото, заговори на нашия таен език! Каза „глупаво момиче“! Баба ли те научи на тайния ни език?
Тогава Чудовището вдига поглед за първи път. Очите му се разширяват учудено. А Елса го зяпва с отворена уста.
– Не тя научила мен. Аз... научил нея – казва Чудовището тихо на тайния език.
На Елса като че не ѝ стига въздухът.
– Ти си... ти си...
Тя се задъхва. Главата ѝ се замайва, както когато заспи в Киа и мама я събуди твърде рязко, щом спрат на бензиностанция и Джордж викне щастливо: „К-о-й иска протеиново блокче???“.
В същия момент полицаите затръшват остатъците от вратата на съседния апартамент и си тръгват, съпроводени от бесните протести на Брит-Мари. Елса поглежда Чудовището в очите. Те са толкова черни, че бялото около тях изглежда като тебешир върху училищна дъска.
– Ти си... момчето върколак – казва тя и миг по-късно прошепва на тайния език: – Ти си Вълчето сърце.
Чудовището кима тъжно.
11
Протеиново блокче
Приказките на баба от Миамас по правило бяха много драматични. Бяха пълни с войни, бури, преследвания, интриги и други такива неща, защото баба обичаше този тип екшън приказки. Много рядко се разказваше за ежедневието в Страната-на-Почти-Будните. Така че Елса не знае почти нищо за това как общуват чудовищата и воршовете помежду си, когато нямат армии, които да предвождат, и сенки, с които да се бият.
Всъщност се оказва, че не се разбират толкова добре.
Започва се с ворша, чието търпение се изчерпва, когато Чудовището опитва да измие пода под него, докато той още си лежи, а понеже Чудовището всячески се опитва да не докосва ворша, без да иска, изстисква малко алкогел в окото му. Елса е принудена да застане между тях, за да не се стигне до бой. После Чудовището крайно фрустрирано заявява, че Елса трябва да сложи от онези сини найлонови торбички на всяка от лапите на ворша, но воршът смята, че всяко нещо си има граници. Така че накрая, когато навън вече е почнало да се смрачава и Елса е сигурна, че наоколо няма полицаи, тя решава всички да излязат отвън в снега, за да може да обмисли ситуацията в по-спокойна обстановка.
По принцип би се притеснила, че Брит-Мари може да ги види от балкона, но часът е точно шест, а точно в шест Брит-Мари и Кент вечерят. Защото Брит-Мари казва, че само варварите вечерят по друго време. Ако телефонът на Кент звънне между шест и шест и половина, Брит-Мари така се шокира, че изпуска приборите си върху покривката и възкликва: „Кой може да се обажда в този час, Кент? По време на ядене!“.
Елса заравя брадичка в шала на Грифиндор и се опитва да мисли. Воршът все още изглежда обиден заради онова с найлоновите торбички и се завира в един храст, така че само муцуната му се подава измежду клоните. Остава там, гледайки много недоволно към Елса. Минава почти минута и накрая Чудовището въздъхва и прави изразителен жест към Елса.
– Ака – промърморва той и поглежда настрани.