Телефонът не работеше.
Той се заслуша в тишината, а устата му продължаваше да е готова да произнесе думите: Извинете, госпожице Дод, на телефона е Джордж Брукнър и ще трябва да повикам доктора за моята баба. Никакви гласове. Никакъв сигнал. Мъртва тишина. Като мъртвата тишина там в леглото.
Баба е…
…е…
(или тя е)
Баба лежи съвсем хладнокръвно.
Пак настръхна, болезнено и сковаващо. Очите му се спряха на огнеупорния стъклен чайник на печката, чашата на плота, с пакетчето билков чай в нея. Повече нямаше да има чай за баба. Никога повече.
(лежи така хладнокръвно)
Джордж потрепери.
Той чукаше с пръст по вилката на телефона марка „Принсес“, но телефонът мълчеше. Мъртъв като…
(толкова хладнокръвен, колкото)
Той блъсна ядосано слушалката върху вилката и звънецът немощно издрънча някъде вътре в апарата и той я вдигна веднага отново, за да види дали това означаваше, че по някакъв магически начин телефонът се е оправил. Но не се чу нищо и този път той сложи слушалката внимателно върху вилката.
Сърцето му заби още по-силно този път.
Сам съм в тази къща с мъртвото й тяло.
Той прекоси бавно кухнята, застана за миг до масата и после запали лампата. В къщата се стъмваше. Скоро слънцето щеше да изчезне. Щеше да падне нощта.
Ще чакам. Това е всичко, което трябва да правя. Да чакам, докато се върне мама. Така е по-добре, наистина. Щом телефонът се е повредил, много по-добре е, че тя просто е умряла, а не е получила припадък или нещо такова, с пяна около устата, или пък да падне от леглото…
Ах, това беше лошо. По-добре щеше да е, ако не беше се случила тази тъпотия.
Все едно да си сам в тъмното и да мислиш за мъртви неща, които продължават да са живи — да виждаш фигури в сенките на стените и да мислиш за смъртта, да мислиш за мъртвите, за тези неща, как ще вонят и как ще се придвижат към теб в тъмното. Да си мислиш за това. Да си мислиш за онова. Да си мислиш за буболечки, които се превръщат в плът, които се заравят в плът, и очи, които се движат в тъмнината. Да. Това най-много от всичко. Да мислиш за очи, които се движат в тъмнината и скърцане на пода, когато нещо прекосява стаята, през тъмните райета на сенките, които хвърля идващата отвън светлина. Да.
В тъмнината мислите циркулираха лесно, независимо за какво се опитваше да мисли човек — за цветя, за Исус или за бейзбол или за златния медалист на 440 от Олимпийските игри — някак все стигаше до формата на сенките с острите нокти и немигащите очи.
— Тъпа история! — просъска той и изведнъж се удари сам по лицето. Беше започнал да хленчи. Крайно време беше да спре. Вече не беше на шест години. Тя беше мъртва, това бе всичко, мъртва. У нея повече нямаше никаква мисъл, не повече, отколкото в мраморно топче за игра или дъска на пода или дръжка на врата или копче на радио или…
И един силен непознат глас, за който той не беше подготвен, може би просто нищо непрощаващият глас на инстинкта за оцеляване вътре в него, извика: Млъкни, Джордж и се заемай с проклетата си работа!
Добре, добре. Добре, обаче…
Той се върна до вратата на спалнята й, за да се увери. Баба лежеше там, едната й ръка бе паднала от леглото, докосваше пода, устата й бе зяпнала. Сега баба бе част от мебелировката. Човек можеше да й вдигне ръката обратно на леглото или да й опъва косата или да излее чаша вода в гърлото й или да й сложи слушалките и да й пусне Чък Бери с пълна сила и на нея всичко щеше да й е все едно. Баба беше, както се изразяваше Бъди, изключила бушона. Изведнъж се чу тихо, ритмично туптене, недалече от Джордж, в ляво, и той се стресна и нададе тих вик. Беше двойната врата, която слагаха при буря. Бъди я бе закачил миналата седмица. Просто защитна врата, която се бе откачила и се блъскаше напред-назад на засилващия се бриз.
Джордж отвори вътрешната врата, надникна навън и хвана защитната врата, която се бе залюляла. Вятърът — това бе не бриз, а вятър — поде косата му и я разроши. Той пусна резето на вратата, затвори я здраво и се зачуди откъде ли се взе този вятър така изведнъж. Когато мама тръгна, бе почти мъртво спокойствие. Но тогава все още бе ясен ден, а сега падаше здрач.
Джордж хвърли един поглед на баба и после се върна и пак опита телефона. Все така не работеше. Той седна, изправи се, тръгна напред назад из кухнята, крачеше, опитваше се да мисли.
След час стана съвсем тъмно.
Телефонът продължаваше да не работи. Джордж предположи, че вятърът, който се бе засилил почти до ураган, е съборил някой стълб, по който минаваха жиците, някъде може би край Бобровото блато, където дърветата бяха пръснати навсякъде из тресавището. От време на време телефонът дрънваше призрачно, отдалече, но линията продължаваше да е пуста. Навън вятърът стенеше в стрехите на малката къщичка и Джордж реши, че ще има страхотни работи да им разказва на момчетата на следващия скаутски къмпинг, да… как е стоял в къщата сам с умрялата си баба, телефонът повреден, вятърът е духал облаците по небето, облаци, черни отгоре, а отдолу с цвят на мъртва лой, с цвета на бабините ръце, отдолу.