Той гледаше ръката, която се поклащаше долу, непокрита, непогребана и си помисли, че сега, щом можеше да я докосне, можеше да я пъхне отдолу и да я погребе с останалата част от баба.
Той се наведе, хвана хладната ръка и я повдигна.
Ръката се изви и сграбчи китката му.
Джордж изпищя. Той залитна назад, като пищеше в пустата къща, пищеше на фона на вятъра, който блъскаше стрехите, пищеше на фона на скърцането на пантите из къщата. Той отстъпи назад, дърпайки тялото на баба, което се килна в леглото, под завивката и ръката тупна глухо, като продължи да се вие, да се гърчи, да се опитва да сграбчи въздуха и после се отпусна безжизнено.
Всичко е наред, това не беше нищо, нищо не беше, просто рефлекс.
Джордж кимна с пълно разбиране и пак си спомни как ръката се бе извила, как бе сграбчила неговата, и изпищя. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Косата му щръкна на всички посоки. Сърцето му биеше като заблудена преса в гърдите му. Светът смешно се килна, после пак се върна в първоначалното положение, преди пак да се килне, този път в обратната посока. Всеки път, когато някоя рационална мисъл се опиташе да се върне в съзнанието му, отново го обземаше паника.
Той се завъртя, искаше само да се махне от тази стая и да иде в някоя друга стая — или ако трябваше, на три-четири мили надолу по пътя — където той можеше да вземе всичко под контрол. Така, че той се обърна и се втурна право към стената, като не уцели вратата с може би шестдесет сантиметра.
Отхвръкна назад и падна на пода, в главата му запищя от острата, пронизваща болка, която преряза паниката му като нож. Той се докосна по носа и ръката му се изцапа с кръв. Пресни капки направиха петна по ризата му. Той се изправи с мъка и диво се огледа.
Ръката висеше на пода като преди, но тялото на баба вече не лежеше накриво. То си беше в първоначалната поза.
Беше си въобразил цялата работа. Беше дошъл в стаята и оттам нататък всичко беше само плод на въображението му.
Не.
Но болката бе прояснила главата му. Мъртвите не сграбчваха никого за китката. Мъртвите бяха мъртви. Когато човек е мъртъв, могат да го използват за поставка за шапки, да го натъпчат в тракторна гума и да го пуснат по надолнището и т.н. и т.н. Когато човек е мъртъв, можеха да правят с него, каквото си искат, но времето той да прави каквото си иска, е свършило.
Освен ако не си вещица. Освен ако не избереш да умреш, точно тогава, когато няма никой друг, освен едно малко момче, защото така е най-добре, защото така можеш… можеш…
Какво можеш?
Нищо. Беше глупаво. Той си бе въобразил цялата работа, защото се страхуваше. Това беше всичко. Избърса носа си с лакът и премигна от болка. На ръката му се размаза червено петно.
Той повече нямаше да се доближи до нея. Това бе ясно. Истина или халюцинация, нямаше значение, той повече нямаше да докосне баба. Яркото зарево на паниката бе изчезнало, но той продължаваше да е нещастен и изплашен, почти до сълзи, разтреперан при вида на собствената си кръв, само искаше майка му да се върне и да вземе нещата в свои ръце.
Джордж излезе заднешком от стаята, през коридора, в кухнята. Пое дълбок, разтреперан дъх и после издиша. Искаше мокра кърпа за носа си и изведнъж му се стори, че ще повърне. Отиде до умивалника и пусна студената вода. Наведе се и извади парцал от шкафа под умивалника — парче от стара пелена на баба — постави го под струята, като смъркаше кръвта през това време. Напои квадратното парче пелена, докато ръката му изтръпна, после спря крана и изцеди парчето.
Тъкмо го слагаше на носа си, когато гласът й проговори от другата стая.
— Ела тук, момче — извика баба с мъртъв, бучащ глас. — Ела тук — баба иска да те прегърне.
Джордж се опита да изкрещи, но от гърлото му не излезе никакъв глас. Абсолютно никакъв звук. Но в другата имаше шумове. Същите шумове, които се чуваха, докато мама правеше гимнастика на баба, повдигат тялото й, пускаше го на леглото, после го обръщаше, пак го пущаше.
Само дето тези звуци сега имаха малко по-различно значение, съвсем специфично — те означаваха, че баба се опитва да… стане от леглото.
— Момче! Ела тук, момче! Сега! ВЕДНАГА! Идвай!
Той с ужас видя, че краката му се подчиняват на тази команда. Той им каза да спрат, а те продължиха, ляв крак десен крак, ляв, десен, по линолеума, мозъкът му бе ужасен затворник в тялото му — пленник в кула.