Доджът излезе на заден до пътя, спря, когато майка му се огледа в двете посоки да не би да минава нещо, въпреки че беше излишно, оттук никога нищо не минаваше. В продължение на три километра майка му щеше да кара по горски път с изровени коловози и дървени мостчета, чак тогава щеше да стигне до асфалта, а оттам до Люистьн оставаха още двадесет и седем километра. Тя излезе със заден на пътя и отпътува. За няколко секунди във въздуха на ясния октомврийски следобед увисна прах, после започна да се уталожва.
Той беше сам в къщата.
С баба.
Преглътна.
Хей! Никакво шубе! Ще го раздаваш хладнокръвно нали така?
— Така — каза Джордж с тих глас и прекоси малката потънала в слънце кухня. Той бе русоляво, хубаво момче с лунички, напръскани по носа и бузите и добро, дяволито пламъче в тъмносивите очи.
Нещастието бе сполетяло Бъди, по време на шампионата на Лигата по езда на 5-ти октомври. Отборът на Джордж, те бяха по-малки и им викаха пикльовци, бе отпаднал от шампионата още първия ден, преди две съботи (Какви бебета само! бе извикал екзалтирано Бъди, когато Джордж напусна разплакан терена. Какви КУТРЕТА!)… а сега Бъди си беше счупил крака. Ако мама не беше толкова разтревожена и изплашена, Джордж щеше направо да се радва.
На стената имаше телефон, а до него имаше табло за съобщения, на което висеше флумастер. В горния ъгъл на таблото имаше една весела баба, с розови бузи, с бяла коса, вдигната на кокче, баба-картинка, която сочеше към таблото. От устата на тази селска бабичка излизаше един от онези балони, дето ги има в комиксите и тя казваше „ЗАПОМНИ ТОВА, СИНКО!“ на дъската, с разлетия почерк на майка му беше написано Доктор Алриндър, 681–4330. Мама не беше написала номера днес, защото трябваше да иде при Бъди. Той беше там почти от три седмици, защото баба пак имаше „пристъпи“.
Джордж вдигна слушалката на телефона и заслуша:
— …и аз й казах: „Мейбъл, ако той се отнася така към теб…“
Пак остави слушалката. Хенриета Дод. Хенриета непрекъснато говореше по телефона и ако беше следобед, човек можеше да чуе сапунените сериали да се въртят някъде зад нея. Една вечер, след като бе изпила чаша вино с баба (откакто тя пак започна да има пристъпи, доктор Арлиндър каза, че баба не бива повече да пие вино на вечеря, така, че и мама престана — Джордж съжаляваше, защото виното караше майка му да си киска и да разказва истории за времето, когато е била момиче), тогава мама каза, че всеки път, когато Хенриета Дод си отвори устата, оттам се изсипват вътрешностите й. Бъди и Джордж диво се разсмяха, а мама сложи ръка на устата си и каза НИКОГА на никого не казвайте, какво съм казала, и тогава и тя се разсмя. Седяха и тримата около масата за вечеря и се смееха и накрая врявата събуди баба, която спеше все повече и повече и тя започна да вика Рут! Рут! РУУУУТ! с нейния висок кавгаджийски глас и мама спря да се смее и отиде в стаята й.
Днес Хенриета Дод можеше да си говори колкото си иска, ако питаха Джордж. Той просто искаше да провери дали телефонът работи. Преди две седмици имаше страшна буря и оттогава той понякога изключваше.
Той пак се улови, че гледа веселата баба от картинката и се зачуди какво ли е да имаш такава баба. Неговата баба беше огромна и дебела и сляпа. Свръхнапрежението я бе направило и сенилна. Понякога, когато имаше „пристъп“ тя обикновено (мама така казваше) „се държеше като Татарин“, викаше хора, които не бяха там, водеше разговори с празното пространство, мърмореше странни думи без смисъл. Последния път, когато се държеше така, мама бе пребледняла, бе влязла вътре и й бе казала да млъкне, да млъкне, да млъкне! Джордж си спомняше този случай много добре, не толкова защото това бе първият път, когато мама всъщност се разкрещя на баба, а защото на другия ден някой откри, че Брезовото гробище на пътя Мейпъл Шугър е било нападнато от вандали — имаше съборени надгробни камъни, бяха сринати входните врати, още от деветнадесети век, а един или два от гробовете бяха разкопани или нещо такова. Осквернено бе думата, която Директорът бе употребил на другия ден, когато бе събрал всички осмокласници и държа лекция за зловредните бели или за това, как нещата просто не са смешни. Когато си отиваха в къщи същата вечер, Джордж бе попитал Бъди какво значи осквернен, а Бъди каза, че това означава да се копаят гробове, да се пикае върху ковчезите, но Джордж не повярва… освен ако не беше късно. И тъмно.