Петко Тодоров
Бай Драган
Това беше през една от дългите зимни нощи, които обикновено аз, като селски учител, прекарвах в своите най-любими занятия: четение и писание. Отпреде ми нажежена бумтеше печката, а аз се бях обтегнал срещу хубавата й грейка, зачетен в една книга, с услада се вслушвах в свирепото виение на фъртуната, която мрежеше отвън студената атмосфера. Небото беше навлякло свойта мрачна плащеница, а балканът като огнедишуща планина бълваше из гърлото си гъсти кълба мъгла, които вълнообразно се разнасяха из мрачината и обвиваха сънливото, затихнало село. Щях да угася вече ламбата, когато зачух някакво скимтение под прозореца. Отначало си помислих, че ще да е кучето, което цял ден се е губило из планината и едвам сега си е дошло, та няма где да се подслони; но когато се поослушах добре, счу ми се, като че това е човек, и скокнах към прозореца, нощта беше тъмна като в рог и нищо не видях. Отворих затъмнения от скреж прозорец и една студена струя посрещна лицето ми.
— Кой е там? — запитах аз и внимателно се вслушах, но вместо отговор се зачуха силни плачевни хълцания.
Аз повторих.
— Учителю… — със сипкав глас промълви някой и пак заплака силно; аз се зачудих.
— Кой е там? — Що е?…
Едно босо, одърпано момиче, като сянка се изправи в мрачината и аз, без да чакам повече, слязох да му отворя.
— А… ти ли си, Койке! — изумен, извиках аз, като я улових за ръката. — Хъ качи се по-скоро горе де, че то е студено… какво ходиш тъй?… В тъзи нощ камък се пръска от студ; теб не те ли е страх?… — додадох аз, като я заведох до печката да се сгрее.
Тя все още силно подемаше.
— Какво има, Койке, кажи ми сега? — нетърпеливо подех аз.
— Учителю!… — заподема тя, като извади отпреде ми своята нова читанка, която що й бях купил от книжарницата.
Аз вперих още по-зачуден поглед в нея.
— Успокой се, Койке, успокой се, кажи какво има?
Но тя все така подемаше, хубавото й румяно лице беше обляно в горчиви сълзи, а в очите й светеше молба — чиста и искрена молба, която се показва само в детинската душа…
Мене още повече ми домъчня: неспокойни чувства запълзяха из душата ми и като улових своята неочаквана гостенка за ръката, пак със същия тих и съчувствен тон продължих:
— Кажи ми, Койке, кажи ми що ти тежи на душата?…
— Учителю… проводиха ме… проводиха ме нашите да ти върна книгата… — плачевно промълви тя.
— Как да ми върнеш книгата?…
— Да ти я върна! — додаде тя и пак заподема силно.
— Ами ти на какво ще учиш?
Тя мълчеше.
— Друга книга имаш ли си?
— Нямам… не, учителю…
Аз бях съвършено удивен от тези думи.
— Че защо сега дойде да ми я връщаш? — подех след малко мълчание аз. — Защо не ми я донесе утре на училището?…
— Учителю, мен сега ме проводиха… биха ме и ме проводиха!… — със сипкав глас отвърна тя и наведе глава.
— Кой те би; баща ти ли?… Хъ успокой се, че ми разправи — недей плака, аз ще ти върна парите!…
— Учителю — начена след малко тя, като се поуспокои, — тази вечер аз си четох урока… Татйо си дойде и взе да бие мама; татйо, ти го знаеш, той взе да ходи в Геновата механа… И аз четех; като слуша, слуша, ме изхока: — Туй ли те учи даскала, каза — затуй ли ти взе днес четири гроша?… Скоро да вървиш да му го връщаш… Хъ… — И като ме улови за врата, хвъкна ме на пътя всред снега… боса… гола, учителю. — Тя пак заплака и още по-силно заподема. Мен ми се сви сърцето; нажалено погледнах русата й главичка и сериозно, внушително начнах:
— Слушай, Койке, сега ще отидем у вас. Аз ще кажа на баща ти да те не бий и ще му дам четиритях гроша.
Тя ме погледна малко странно, а аз като се постегнах, улових я за ръката и тръгнахме по засипания от сняг път, от двете страни на който се сгушаха селските колиби.
Койкината къща беше на горния край. Под бялата снеговита пелена, която бе забулила навред, на един ъгъл между две дървета се тъмнееше полусрутена селска стряха; наоколо й, без ограда — всичко нямо, като че жива душа нямаше в нея.
— Вашите са легнали!… — се обърнах към Койка.
— Не знам!… — едва промълви тя и нерешително, цяла вкочанясала от студ, се приближи да отвори вратите.
— Влез, учителю!…
Аз се вмъкнах през тесните вратчка в тъмната соба: майката, която дремеше в това време край изгаснялото огнище — скочи и стреснато се вгледа в мен.
— Добър вечер, буле Драганице! — подех аз.
— Дал бог здраве, даскале! — додаде машинално тя и впери изпитателно очи в мен.
— Какво правите, буле Драганице?… Какво сте пратили тъзи малка мома сега?…
— Абе даскале… ама чакай да запаля газеничето, та да се видим кой накъдей!… Седни там на столчето…