Аз взех ниския триножник, а тя се доближи с газеничето в ръка до главните и взе да ги раздухва.
— Кой е там — се зачу дебелият глас на бай Драгана из другите врати.
— Хъ спи там… — го ропна буля Драганица, като запали газеничето и слаба, треперлива светлина се разля из тъмната одая.
— Кой е там дошъл?… — повтори той из тъмнината.
— Аз съм, бай Драгане!… — се обърнах аз.
— Хъм, чакай да те видя кой си и какво те носи по късна вечеря тук!… — додаде той и като се изправи на подкосените си крака, излезе при мен.
Неспокойни чувства ме обладаха пред този плещяст, но с изпито и сухо лице селянин, който кръстоса насреща ми краката и седна. Аз излеко подех:
— Какво си пратил туй момиче, бай Драгане, сега?… Не те ли е грях в тази студена нощ да пращаш тъй детето си?…
— То е научено, даскале… то… Ами я остави туй…
— Ами защо го проваждаш? — Защо го биеш?
— Уф!… — въздъхна издълбоко буля Драганица и помери да каже нещо, но бай Драган я пресече:
— Чакай ти!… Аз, даскале — се обърна към мен, — съм пиян, ама не съм хептен пиян!
— Че защо си се напил; това хубаво ли е нещо?
— Абе слушай ме, даскале, хубаво ме слушай! Аз не съм лошъв челяк, ама света лошъв; тежки години… усилни години дошле… Ех, не знаеш ти!…
— Ами с виното ли ще се утешаваш? Какво ти струва детето ти да го изтиряш голо-босо тази нощ, и то защо? — Да ми върне читанката!
— То букваря си е буквар, даскале… Ами трябват за в къщи пари — туй-онуй се е свършило, че трябва да се понакупи, пък ти не го вържи за кусур!…
— Ами тези пари, вместо да си ги изпил на механата, не беше ли по-хубаво да ги донесеш тука, че да не оставяш детето си без книга!…
Той се засрами, наведе печално глава и като въздъхна тежко, начена:
— Ех, даскале, то и без буквар ще мине — ние как сме минали?… Ами света станал лош и лошъв си е от няколко време насам… теглиме ние и как теглим!… Бащите ни по-малко работеха и пак нямаха на главата си толкова теглила, пък ние работим, да ти кажа, като робове непоробени и пак няма прокопсия, пак теглим!… Уж сега българско стана, ама който си е рахатувал на турско, рахатува си и сега… Гледай ти чорбаджи Юрдана, чорбаджия беше на турско време — кмет е на българско и… Теглиме ний и не знайме от що теглим!
— Теглите, бай Драгане, защото сте слепи… да не бяхте слепи, щяхте да видите как ви кара като овце кмета… Не знаеш ли ти, че който знае да чете, има четири очи? — Тогази остави детето си да се учи, да не тегли и то като теб!… Четири гроша ли ти трябат? — На ти четири гроша, та стори мира!… — Аз извадих и му сложих отпреде четири гроша, а той засрамено наведе глава, без да посмей да каже нещо.
— Ако ти не пиеш, ако ти оставиш това вино — продължих след малко мълчание аз, — ще си познаеш болките, а познаеш ли где те боли, ще му търсиш вече цяра…
И още, още много му приказвах аз, а той слушаше, без да продума, с наведена глава. Като че нещо го бореше, като че това, което му казвах, той го чувстваше…
— Да си жив, даскале — на тръгвание задоволена ми прошепна буля Драганица, — да си жив и здрав… Да му приказваш все тъй, че стига са биле тез смехове от хората, стига е било туй теглило…
На сутринта аз разказах това на двамата си другари — учители.
Едина от тях, който беше стар псалт, учил се на пясъка, ми каза, че такива са тукашните хора; пият вино за разтуха.
— Как! — възразих аз. — Нима ний тряба да ги оставим?
— Че какво ще направиш? — съвършено спокойно ме остави той.
Ала другия, който беше и по-млад, що свършил петий клас, се позамисли и заедно ний с него решихме, вместо да оставяме да ходят селяните по механите, да ги прибираме вечер в училището и да им четем.
И скоро захванахме това.
Първата вечер аз бях избрал едно разказче за четение. Една от стаите в училището беше се изпълнила със селяни, които внимателно бяха наострили уши, а на една страна бай Драган бе навел глава и нерешително от време на време ме погледваше през вежди. Като свърших, всички се замушкаха и взеха да си шушукат, а аз се обърнах към бай Драгана и го запитах:
— Ти, бай Драгане, какво ще кажеш?…
Че какво да ти каже бай ти Драган? — се обади дядо Пею от другата страна. — То нему не му се приказва тука, да е при Гена?…
Бай Драган го изгледа с такива очи!… О, никога аз няма да забравя този натъжен, замолен поглед!…
Ние устроихме няколко такива вечери. Взеха да идат и млади, и стари: взе да иде най-подир и буля Драганица с бай Драгана…
И след няколко дена гледам Гено механджията дойде да ни моли да идем в механата му да четем — той искаше да изпише и два вестника: но ний му отказахме. Всичко вървеше добре; всички се благодаряха; а най-вече се благодареше бай Драгановата челяд. Бай Драган забрави пътя към механата и захвана да ходи с дърва в градът…