Но това не беше за дълго, мен ме вдигнаха и изпъдиха от учителствуванието ми в селото…
И едвам, едвам след три дълги години лутание насам-нататък се завърнах към тез места; гнездото на толкова мили възпоменания.
Беше станало цяло преображение. Моите приемници, види се, не са спали. В селото се бяха устроили и вечерно училище, и библиотека и вече сечаха кирпичи да си строят читалня, от моите ученици няколко бяха ходили да се учат в градът — цели гимназисти, та бащите им не могат да им се нарадват.
Пък бай Драган, като ме видя, сякаш брата си срещна; бързо ме дръпна — че у тях. Вече къщата поизмазана, наоколо й плет, на една страна се разцъфтели цветя, а Койка — извлякла се коскоджамити мома, разхубавила се, като че беше пъпка трендафил, разпукнал се след утринната майска роса…
— Добре дошъл! — ми каза тя и в устните й цъфна усмивка — чиста и искрена усмивка, нарочно нагласена да мами и привлича человека…
— Добре дошъл! — повтори буля Драганица и всички ми се радваха, като че нямаше място где да ме гудят…
Сложиха трапезата, па седнахме и се наядохме под високия, клоняст орех, през листата на който таинствено надникваше нежната луна, а лекия вечерник любовно ни гъделичкаше по лицата…
— Право казваше, даскале — завършваше бай Драган, — че този, който знае книгата, има четири очи, от тази книга се посъвзехме ние… Сега никарат да изберем Николча Сарафидито и чорбаджи Юрдана, ама ние ще си проводим наши хора че ни знаят хала и ни разбират от болките.