Джими въртеше един молив и кимаше. Ще поставя въпроса, но знаеш, че няма да мине. Имаме разказ от един писател и разказ от Джон Ъпдайк, който съвсем не е по-лош… може би дори е по-добър… и…
— Разказът на Ъпдайк не е по-добър! — казах аз.
— Добре, за бога, Хенри, не е нужно да крещиш…
— Не крещя! — изкрещях аз.
Той внимателно ме загледа. Главоболието ми вече се бе усилило много. Чувах как жужат флуоресцентните лампи. Сякаш бяха шепа мухи, затворени в бутилка. Противен звук. И ми се стори, че чувам как Джени си пуска електрическата острилка. Нарочно го правят, помислих си аз. Искат да ме объркат. Знаят, че не мога да измисля какво точно да кажа, докато тези неща са включени, така че… че…
Джим говореше нещо, че ще постави въпроса на следващия редакционен съвет, ще предложи вместо рязко прекратяване на раказите да продължат да публикуват всички разкази, за които имам устни договорки… въпреки че…
Станах, прекосих стаята и изключих осветлението.
«Защо правиш това?» — попита Джими.
«Знаеш защо го правя» — казах аз. — «Трябва да се махаш оттук, Джими, преди да са те довършили.»
Той се изправи и се доближи до мен.
«Мисля, че трябва да си починеш днес, Хенри» — каза той. — «Иди си вкъщи. Почини. Зная, че напоследък си под голямо напрежение. Искам да знаеш, че ще направя по този въпрос всичко, което мога. И аз ги преживявам нещата така, както и ти… е, почти така както и ти. Но сега трябва да се прибереш вкъщи, да си полегнеш и да погледаш малко телевизия».
«Телевизия ли» — казах аз и се засмях. Това беше най-смешното нещо, което някога бях чувал. — «Джими» — казах аз. — «Ще предадеш ли нещо на Сам Вадар от мен?»
«Какво е то, Хенри?»
«Кажи му, че на него му трябва Форнит. Пълен комплект. Не един Форнит, а десетина.»
«Форнит» — каза той и кимна. — «Добре, Хенри, непременно ще му кажа.»
Главоболието ми беше станало много силно. Едва виждах. Някъде дълбоко в съзнанието си вече се чудех как щях да кажа на Рег и как ли щеше да го приеме Рег.
«Аз сам ще пусна ордер за покупката, стига да зная на кого да го изпратя» — казах аз. «Може би Рег ще има някакви идеи. Десетина Форнити. Нека да ви посипят това място с прах от край до край. Спрете проклетото електричество, изцяло.» — Аз вървях напред-назад из офиса, а Джими ме гледаше със зяпнала уста. — «Да изключат цялото електричество, Джими, така да им кажеш. Кажи го на Сам. Никой не е в състояние да мисли с тази интерференция на електрическите вълни, не съм ли прав?»
«Прав си, Хенри, сто процента. Ти само си иди вкъщи и си почини, чу ли? Подремни или нещо такова.»
«И Форнитите. Те никак не обичат такава интерференция. Радий, електричество, все едно какво. Давайте им колбас. Кейк. Фъстъчено масло. Дали ще могат да се отпуснат средства за тези неща?» — Главоболието ми се бе свило в черна болезнена топка зад очите ми. Виждах Джими двоен, всичко беше двойно. Изведнъж страшно ми се допи нещо. Щом нямаше форнус, а рационалната част от съзнанието ми ме уверяваше, че няма, тогава едно питие щеше да е единственото нещо, което да ме оправи.
«Разбира се, че ще можем да осигурим средства» — каза той.
«Ти въобще не вярваш на това, което ти казвам, нали така, Джими?» — попитах аз.
— «Разбира се, че вярвам. Всичко е наред. Ти просто трябва да си идеш вкъщи и малко да си починеш.»
«Сега не вярваш,» — казах аз, — «но може би ще повярваш, когато този парцал фалира. Как, за бога, си представяш, че ще можеш да вземаш разумни решения, когато си седнал на десетина метра от машини за кока-кола, машини за сандвичи и машини за бонбони?» — Тогава ми мина през ум наистина ужасна мисъл. — «И микровълнова печка!» — креснах му аз. — «Има микровълнова печка, на която претоплят сандвичите!»
Той започна да ми говори нещо, но аз не му обърнах никакво внимание. Мисълта за микровълновата печка обясняваше всичко. Трябваше да се махна оттам. Затова толкова ме болеше главата. Спомням си, че мярнах Джейни и Кейт Янгър от отдел «Реклама» и Мърт Стронг от «Връзки с обществеността», които ме бяха зяпнали. Сигурно са ме чули, когато виках.
Моят офис бе на долния етаж. Слязох по стълбите. Влязох в офиса, изключих осветлението и си взех куфарчето. Слязох с асансьора, сложих си куфарчето между краката и си запуших ушите. Спомням си също, че другите трима-четирима души в асансьора ме изгледаха странно. — Редакторът сухо се изсмя. — Бяха се изплашили. Така да се каже. Натъпкани в една малка движеща се кутия с един явен луд, сигурно и вие бихте се изплашили.