Това е всичко.
— Пфу — пак каза писателят.
— Когато станах, първото нещо, което забелязах, бе пишещата машина. Изглеждаше така, сякаш някой бе направил от нея дух на пишеща машина в евтин филм. Предният ден тя бе един стар черен «Underwood». Когато станах, с глава огромна, колкото цяла Северна Дакота, тя бе станала някак сивкава. Последните няколко изречения от писмото бяха нагъчкани и неясни. Погледнах по-внимателно и разбрах, че вярната ми стара машинка най-вероятно вече е свършена. Опитах как е на вкус и отидох в кухнята. На плота имаше пакет захар с лъжица в нея. Всичко бе посипано със захар между кухнята и малката бърлога, в която работех по това време.
— Хранил си Форнита — каза писателят. — Белис е обичал сладки неща. Или поне ти така си мислил.
— Да. Но колкото и да ми беше лошо от махмурлука, аз прекрасно знаех кой е форнитът.
Той щракна с пръсти.
— Първо, Белис бе моминското име на майка ми. Второ, тази фраза «bonzo seco». Това си беше наш лаф между нас с брат ми, който означаваше «луд». Още когато бяхме деца. Трето, и някак най-гадно, бе това, че бях сгрешил думата «глупост». Това е една от думите, които обикновено бъркам. Работех с един невероятно интелигентен писател, който пишеше «фризер» с в — «вризер», независимо колко пъти му го бяха оправяли редакторите. А имаше един с докторска степен от Принстън, за когото «търгаш» винаги щеше да си остане «търгаж».
Съпругата на писателя изведнъж прихна — беше объркана и развеселена.
— И аз правя такива грешки.
— Това, което искам да кажа е, че правописът на човек е неговият литературен отпечатък. Попитайте когото си поискате от редакторите и те ще ви кажат. Не, Белис беше аз и аз бях Белис. Въпреки това съветът бе отличен. Всъщност, аз реших, че това е прекрасен съвет. Но има и още нещо — наистина подсъзнателното оставя своите отпечатъци, но там долу се намират и непознати неща. Там долу има един непознат, който знае дяволски много. Никога не бях попадал на думата «сътитуляр», поне не можех да се сетя… но ето тя беше там, и звучеше много добре, а по-късно разбрах, че някои банки дори я употребяват.
Вдигнах телефона, за да се обадя на един приятел и остра болка — направо невероятно! — прониза главата ми. Помислих си за Рег Торп и неговия радий и бързо оставих слушалката. Отидох лично до приятеля ми, след като си бях взел душ и се бях избръснал и се огледах девет пъти в огледалото дали външно имам вид на рационално човешко същество. Въпреки това, той ми зададе много въпроси и ме огледа много внимателно. Така че предполагам, че е имало някакви знаци, които не съм могъл да скрия с душ, избръсване и хубава доза Листерин. Той не беше в нашия бизнес и това ми помогна много. В бизнеса новините се разпространяват много бързо. Освен това, ако беше в бизнеса, той щеше да знае, че Арвин Пъблишинг отговаря за «Логан» и сигурно щеше да се чуди какви ли каши се опитвам да забъркам. Но той не беше запознат с тези неща и не ми зададе никакви въпроси. Казах му, че ще опитам самостоятелна издателска дейност, след като «Логан» решава да съкрати отдела за проза.
— Той попитали те защо го наричаш Арвин Пъблишинг? — попита писателят.
— Да.
— Ти какво му отговори?
— Отговорих му, — каза редакторът със студена усмивка, — че Арвин е моминското име на майка ми.
Последва пауза и тогава редакторът продължи. До края почти никой не го прекъсна.
— И така аз зачаках бланките на чековете, от които щеше да ми трябва точно една. За да минава по-лесно времето, правех упражнения. Нали знаете — вземаш чаша, свиваш лакътя, изпразваш чашата, пак свиваш лакътя. Докато тези упражнения така те омаломощят, че паднеш напред с глава върху масата. И други неща се случваха, но тези двете най-много занимаваха съзнанието ми — чакането и свиването на лакътя. Доколкото си спомням. Трябва да повторя това, защото по-голямата част от времето бях толкова пиян, че на всяко нещо, което помня, сигурно се падат петдесет-шестдесет, които не мога да си спомня.
Напуснах работа — сигурен съм, че това е предизвикало голямо облекчение у всички. Както у тях, защото нямаше да им се наложи да изпълнят екзистенциалната задача да ме уволняват поради лудост от един несъществуващ отдел, така и у мен, защото не можех да си представя, че пак ще отида в тази сграда — асансьорът, флуоресцентните лампи, телефоните, мисълта за цялото това чакащо електричество.
Написах на Рег Торп и на жена му по няколко писма през следващите три седмици. Помня писмата, които писах до нея, но не и тези, които писах до него — също като писмото от Белис, писал съм тези писма в периоди, когато не съм бил на себе си. Но в такива периоди аз все пак не се разделях със старите си навици, така както не се разделях с правописа си. Никога не пишех без индиго… и когато дойдех на себе си на следващата сутрин, копието беше на масата ми. Беше като да четеш писма от непознат.