Не исках да говоря с тези момчета в техните офиси. Всъщност не можех. Отдавна бе минало времето, когато можех да се кача в асансьор и да се кача до четиридесетия етаж. Така че се срещах с тях така, както се срещат бедняците — в паркове, по стълби, а в случая с Джеърд Бейкър в една закусвалня с бургери на Четиридесет и девета улица. На Джеърд поне щеше да му е приятно да ме почерпи един свестен обяд, но отдавна беше минало времето, когато един уважаващ се салонен управител би ме пуснал в заведение, където се сервира на бизнесмени.
Агентът трепна.
— Получавах нищо не значещи обещания да прочетат разказа, последвани от загрижените въпроси как се чувствам, колко пия. Спомням си — малко мъгляво — как се опитвах да обясня на един-двама, че изтичащото електричество и радиацията пречат на мисленето на всички и когато Анди Ривърс, който беше редактор в «Американски Кръстопът», ми каза, че трябва да потърся лекарска помощ, аз му казах, че той трябва да потърси лекарска помощ.
«Виждаш ли тези хора там на улицата?» — попитах го аз. Бяхме в парка на Уошингтън Скуеър. — «Половината от тях, а може би три-четвърти, имат мозъчни тумори. Не бих ти дал разказа на Торп като част от баса. Няма да го разбереш в този град. Мозъкът ти е на електрическия стол, а ти въобще не го съзнаваш.»
Държах в ръката си копие от разказа, навито на руло. Цапнах го с него по носа, така, както човек би ударил куче за това, че е пишкало в ъгъла. После се отдалечих. Помня как той ми крещеше да се върна, викаше нещо за чаша кафе и да поговорим, но тогава минах край един магазин за плочи с високоговорители, които ревяха на тротоара и блъскаха хеви-метъл, с бели флуоресцентни лампи и гласът му се изгуби в някакъв жужащ звук вътре в главата ми. Спомням си, че си помислих две неща — трябваше да се махна скоро от града, много скоро, или щях и аз да се сдобия с мозъчен тумор, и веднага трябваше да пийна нещо.
Онази нощ, когато се прибрах в апартамента си, намерих бележка под вратата. На нея пишеше: «Искаме да се разкараш оттук, перко такъв!» Захвърлих я, без да й обърна голямо внимание. Ние перковците-ветерани имаме по-важни неща, за които да се тревожим, от разни анонимни бележки от съседите.
Премислях това, което бях казал на Анди Ривърс за разказа на Рег. Колкото повече си мислех за това — и колкото повече пиех — толкова по-смислено ми изглеждаше. «Гъвкавият куршум» бе смешен и на повърхността бе много лесен за четене… но под повърхността бе много сложен. Наистина ли мислех, че в града има редактор, който да обхване историята на всичките й нива? Може някога да съм мислел така, но сега, когато очите ми се бяха отворили? Наистина ли мислех, че има място да бъде разбран и оценен такъв разказ в един град опасан с жици като бомба на терорист? Господи, отвсякъде изтичаха волтове!
Прочетох вестника, докато все още имаше достатъчно дневна светлина, опитвах се да забравя цялата тъпа история и на първа страница на «Таймс» имаше статия за това как непрекъснато изчезват радиоактивни материали от атомните електроцентрали — разказът продължаваше по-нататък и теоретизираше за това как достатъчно количество от тези вещества, попаднало в подходящи ръце, би могло да се използва, за да се направи ядрено оръжие.
Седях на кухненската маса и гледах как слънцето се скрива и в съзнанието си виждах как Те промиват плутоний, така, както някога миньорите са промивали златоносен пясък през 1849. Само че, те нямаха намерение да взривяват града. О, не. Те просто искаха да го посипят наоколо и да объркат мисленето на всички. Те бяха злите Форнити, а радиоактивният прах бе «форнус за лош късмет». Прах за най-лош късмет на всички времена.
Реших, че в крайна сметка не искам да продам разказа на Рег — или поне не в Ню Йорк. Реших да се махна от града веднага щом пристигнат чековете, които бях поръчал. Когато се махнех оттук, може бе щях да започна да го разпращам по разни литературни списания извън Ню Йорк. «Сюани Ривю» щеше да е добре като начало, мислех си аз, или може би «Айова Ривю». Можех да обясня на Рег по-късно. Рег щеше да разбере. Това щеше да реши въпроса, така че си взех едно питие, за да отпразнувам. Питието си поиска още едно питие. Другото питие поиска човека. Така да се каже. Не бях на себе си. За предпоследен път, както се оказа.
На следващия ден пристигнаха чековете на Арвин Къмпани. Напечатах един от тях и отидох при моя приятел — «сътитуляра». Последва още един от уморителните кръстосани разпити, но този път успях да се сдържа. Беше ми нужен неговия подпис. Накрая го получих. Отидох в един магазин за бизнес-услуги и поръчах да ми направят печат на Арвин Къмпани. Сложих печата на плика, напечатах адреса на Рег (бях махнал захарта от машината, но клавишите продължаваха да лепнат) и добавих кратка лична бележка, в която написах, че едва ли чек до писател някога ми е доставял такова голямо удоволствие… и това бе истина. И продължава да е истина. Трябваше ми поне един час, преди да успея да ида да го пусна — просто не можех да му се нарадвам колко официално изглежда. Никога не бихте допуснали, че един миризлив пияница, който не беше си сменял бельото в продължение на десет дни, бе успял да подготви това нещо.