Той се спря, загаси цигарата и си погледна часовника. Тогава, някак странно, така, както кондукторът обявява пристигането на влака в някой главен град, той обяви:
— Ето, че стигнахме до необяснимото. Това е моментът, който най-силно заинтригува двамата психиатри и другите служители на психиатричното отделение, с които бях свързан през следващите две години и половина от живота си. От тази част на историята те ме караха да се отрека, като доказателство за това, че съм се излекувал. Както се изрази един от тях: «Това е единствената част от твоя разказ, която не може да се обясни с погрешна индукция… след като логическото ти чувство е било възстановено.» Накрая се отрекох, защото знаех — дори те да не знаеха — че се оправям и исках да се махна час по-скоро от болницата. Мислех си, че ако не се махна скоро, ще полудея отново. Така че се отказах. Галилео го е направил, когато поставили краката му в огъня, но дълбоко в себе си никога не съм се отказвал. Не казвам, че това, което ще ви разкажа наистина се е случило, просто ви казвам, че продължавам да вярвам, че се е случило. Може би разликата е малка, но за мен е съществена.
И така, приятели мои, необяснимото:
Следващите два дни прекарах, подготвяйки се да се преместя извън града. Между другото, мисълта за това, че трябва да карам колата никак не ме тревожеше. Като дете бях чел, че вътрешността, на колата е едно от най-безопасните места по време на електрическа буря, защото гумите служат направо като идеални изолатори. Всъщност с нетърпение чаках да се кача на стария си Шевролет, да вдигна догоре прозорците и да изляза от града. Въпреки всичко подготовката ми включваше свалянето на електрическата крушка в купето, залепване на фасонката и изключване на арматурното табло.
Когато се върнах последната вечер, която възнамерявах да прекарам в апартамента си, той бе празен, ако не се смята кухненската маса, леглото и пишещата машина в бърлогата ми. Машината бе на земята. Нямах намерение да я взема със себе си — с нея бяха свързани твърде много неприятни асоциации, освен това клавишите щяха винаги да лепнат. Нека да остане за следващия наемател, помислих си аз — заедно с Белис.
Беше по залез и целият апартамент бе потънал в странна светлина. Бях доста пиян, а в джоба на палтото си имах друга бутилка, за през нощта. Тръгнах през бърлогата, защото, предполагам, съм искал да ида в спалнята. Там щях да седна на леглото и да размишлявам за жици и радиация и да пия, докато се напия толкова, че заспя.
Това, което наричах бърлогата, всъщност беше дневната. Бях я направил работна стая, защото имаше най-доброто осветление в целия апартамент — огромен прозорец на запад гледаше чак към хоризонта. Това е чудо за Манхатънски апартамент, близко до чудото с хлябовете и рибите, но фактът си е факт — светлината я имаше. Не го поставях под съмнение, просто му се наслаждавах. Тази стая бе изпълнена с чиста, прекрасна светлина дори в дъждовни дни.
Но онази вечер светлината беше много особена. Залезът бе изпълнил стаята с червено сияние. Като светлината във фурна. Празна, стаята изглеждаше прекалено голяма. Стъпките ми плоско отекваха по дървения под.
Пишещата машина бе в средата на стаята и аз минавах край нея, когато забелязах под валяка назъбено парче хартия — това ме стресна, защото бях сигурен, че в машината нямаше хартия, когато излязох последния път да си купя бутилка.
Огледах се и се зачудих дали в апартамента няма някой нахалник освен мен. Само дето не си мислех тогава за нахалници, крадци или скитници, а си мислех за… духове.
На стената, в ляво от спалнята, видях назъбено голо пространство. Поне разбрах откъде се е взела хартията. Просто някой е откъснал парче стар тапет.
Точно гледах нататък, когато чух зад себе си един единствен кратък, чист звук — трак! Скочих и се извих бързо назад с със сърце тупкащо в гърлото. Бях ужасен, въпреки че прекрасно знаех какъв е този звук — в това нямаше съмнение. Работил съм с думи целия си живот и зная звука, с който чукчето на пишещата машина удря по хартията. Дори в една пуста стая в здрача, където няма кой да удря клавишите.