Все се опитвах да си представя как той — то — е могъл да пъхне листа в пишещата машина, но от всички тези мисли не изпаднах в забрава, така че продължих да пия и Франк Синатра спря, после имаше реклама за Крейзи Еди и после Сара Вон запя «Ще седна да си напиша едно писмо». И това също се отнасяше до мен, защото точно това бях правил напоследък, или поне мислех, че го бях правил до снощи, когато се случи нещо, което ми даде повод да преосмисля позициите си по въпроса, така да се каже, и аз пях с добрата стара Сара и вероятно точно тогава бях получил достатъчно ускорение, защото в средата на втория рефрен, без никакъв напън, повръщах със страшна сила, докато някой първо ме почука по гърба с длани, после дигна лактите зад гърба ми и ги отпусна и пак потупа гърба ми с длани. Беше шофьорът на камиона. Всеки път, когато ме удряше по гърба, усещах как огромна топка течност се надига към гърлото ми и се готви да се върне обратно, само че тогава той повдигаше лактите ми и всеки път, когато ми повдигаше лактите, повръщах отново и не толкова уиски, колкото речна вода. Когато успях да повдигна главата си достатъчно, за да се огледам, беше шест часа вечерта, три дни по-късно и аз лежах на брега на река Джексън, Западна Пенсилвания, на около сто километра от Питсбърг. Задницата на шевролета ми се подаваше от реката.
— Има ли още безалкохолно, скъпа? Гърлото ми е пресъхнало.
Жената на писателя му донесе мълчаливо бутилка и когато му я подаде, тя импулсивно се наведе и целуна сбръчканата му буза. Той се усмихна и очите му проблеснаха в мрака. Тя беше добра и мила жена, но блясъкът в очите му не я заблуди. Това, което ги караше да блестят така, не беше веселост.
— Благодаря ти, Мег.
Той отпи на големи глътки, закашля се и махна с ръка, за да откаже предложената му цигара.
— Достатъчно пуших тази вечер. Ще трябва да оставя цигарите. В някой следващ живот. Така да се каже.
Останалата част от моята история едва ли има нужда да се разказва. Тя страда от един съществен недостатък, от който може да страда почти всяка история — човек може да се досети за края й. Извадиха около четиридесет бутилки уиски от колата ми, повечето празни. Аз бърборех за елфи, и електричество, и Форнити, и копачи на плутоний и форнус и сигурно съм им се сторил напълно луд, какъвто всъщност си бях.
А ето какво се е случило в Омаха, докато аз съм пътувал нагоре-надолу — според касовите бележки от бензиностанциите в жабката на шевролета — из пет североизточни щата. Всичко това, разбирате, е информация, получена от Джейн Торп в една дълга и болезнена кореспонденция, чиято кулминация бе срещата ни в Ню Хейвън, където тя живее сега, скоро след като ме пуснаха от клиниката, като награда, че най-накрая се бях отказал от историята си. В края на тази среща ние се прегърнахме и плакахме, и тогава започнах да вярвам, че за мен може да има истински живот — може би дори щастие.
Този ден около три часа следобед някой почукал на вратата на семейство Торп. Било момчето, което разнасяло телеграмите. Донесло телеграма от мен — последният елемент от нашата злощастна кореспонденция. В нея пишело:
РЕГ ЗНАМ ОТ СИГУРЕН ИЗТОЧНИК ЧЕ РАКНЕ УМИРА СПОРЕД БЕЛИС ВИНОВНО МАЛКОТО МОМЧЕ БЕЛИС КАЗВА ИМЕТО НА МОМЧЕТО Е ДЖИМИ ФОВНИТ МАЛО ФОРНУС ХЕНРИ
В случай, че в главите ви мине прекрасният въпрос на Хауърд Бейкър Какво е знаел той и кога го е научил, мога да ви кажа, че знаех, че Джейн е наела домашна помощница. Не знаех — освен от Белис — че тя е имала дяволски непослушен син на име Джими. Предполагам, ще трябва да приемете това на честна дума, въпреки че, честно казано, трябва да призная, че психиатрите, които работиха с мен в продължение на две години и половина, така и не го приеха.
Когато пристигнала телеграмата, Джейн била в магазина. Тя я намерила след смъртта на Рег в един от задните му джобове. На нея били отбелязани часовете на получаване и предаване, както и добавената бележка «Няма телефон. Да се предаде на ръка». Джейн каза, че въпреки че телеграмата била пристигнала едва предния ден, изглеждала така захабена, сякаш била най-малко от месец.