И дори когато Рег се втурна през стаята, явно планирайки да убие детето, Джейн ми каза «Имах време да се почудя колко ли пъти той е бил в тази стая, стрелял е с пистолета си в машината, когато ние с майка му сме били горе да сменяме спалното бельо, да простираме дрехи, където не можехме да чуем пиукането… където не можехме да чуем онова нещо… форнита… как пищи вътре.»
Джими не се спря, дори когато Рег връхлетя вътре — просто продължи да стреля в машината, сякаш знаеше, че това е последният му шанс, и оттогава насам все се чудя дали Рег не беше прав по отношение на Те. Може би те просто се носеха наоколо и от време на време се гмурват в съзнанието на човек, както се прави двойно салто в басейн и те карат човека да свърши мръсната работа, а после пак се измъкват. Този, у когото са били, казва: «Кой? Аз? Направил съм какво?» И секундата, преди да пристигне Рег, крясъците от машината се бяха превърнали в кратки пронизителни писъци — и видях как под стъкления водач се разплисква кръв, сякаш това, което е било вътре, най-накрая е експлодирало, така, както казват би експлодирало едно живо животно, поставено в микровълнова печка. Зная, че звучи шантаво, но аз видях тази кръв да се плисва върху стъклото и после да се разтича надолу.
«Пипнах те», каза Джими, страшно доволен. — «Пипн…»
Тогава Рег го захвърли в другия край на стаята, той се удари в стената. Пистолетът бе избит от ръката му, удари се в пода и се строши. Разбира се, той не представляваше нищо повече от пластмасови части и батерии.
Рег погледна в пишещата машина и извика. Това не беше вик на болка или ярост, въпреки че в него имаше ярост — това бе преди всичко вик на скръб. Тогава той се обърна към момчето. Джими бе паднал на пода и какъвто и да е бил до този момент — не смятам, че той беше нещо повече от непослушно малко момче — сега той се бе превърнал в ужасен шестгодишен малчуган. Рег насочи пистолета към него и това е всичко, което помня.“
Редакторът допи газираната си вода и остави кутийката встрани.
— Гъртруд Рулин и Джими Рулин помнят достатъчно, за да попълнят празнотите — каза той. — Джейн закрещяла:
„Рег, НЕ!“ и когато той се обърнал да я погледне, тя се вкопчила в него. Той стрелял в нея, натрошил й левия лакът, но тя не го пуснала. Тя продължила да се бори с него, а през това време Гъртруд Рулин извикала сина си и Джими избягал до нея.
Рег избутал Джейн встрани и отново стрелял в нея. Този куршум се врязал в лявата част на черепа й. Няколко милиметра по-надясно и той щял да я убие. В това няма съмнение, както няма съмнение във факта, че ако не се намесила Джейн Торп, той сигурно щял да убие Джими Рулин и много вероятно и майка му.
Всъщност той стрелял по момчето — когато Джими тичал към майка си до вратата. Куршумът преминал през левия хълбок на момчето, в посока надолу. Той излязъл от лявото бедро, без да засегне костта и минал през пищяла на Гъртруд Рулин. Имало много кръв, но нито един от тях не бил сериозно засегнат.
Гъртруд затръшнала вратата на кабинета и понесла пищящия си, окървавен син по коридора към външната врата.
Редакторът пак направи пауза, замисли се.
— Джейн или е била в безсъзнание или нарочно е предпочела да забрави това, което се случило след това. Рег седнал на стола пред бюрото си и поставил дулото на пистолета в центъра на челото си. Натиснал спусъка. Куршумът не минал през мозъка му, оставяйки го напълно парализиран, нито пък описал дъга по вътрешността на черепа му, излизайки без последствия от другата страна. Фантазията може да е била гъвкава, но последния куршум бил толкова твърд, колкото може да бъде един куршум. Той паднал напред върху пишещата машина, мъртъв.
Когато влезли полицаите, го намерили така. Джейн седяла в един ъгъл в полусъзнание.
Машината била цялата в кръв, сигурно е била пълна с кръв, от раните по главата обикновено изтича много кръв.
Кръвта била само нулева група.
Групата на Рег Торп.
И това, дами и господа, е моята история. Не мога повече да разказвам. — И наистина гласът на редактора затихна до пресипнал шепот.
Нямаше го обичайното бъбрене в края на вечерта, нито дори изкуствено веселите разговори, с които гостите обикновено се опитват да тушират някоя неуместно изпусната фраза или да прикрият факта, че в един момент нещата са станали много по-сериозни от това, което е обичайно за парти.
Но когато писателят изпращаше редактора до колата му, той не успя да се въздържи да му зададе един последен въпрос.
— Разказът — каза той. — Какво стана с разказа?
— Искаш да кажеш на Рег…
— „Балада за гъвкавия куршум“, точно така. Разказът, от който тръгнало всичко. Това е бил истинският гъвкав куршум — за теб, не за него. Какво, по дяволите, станало с този разказ, който бил толкова велик?