Редакторът отвори вратата на колата си. Това бе малък „Шевет“ с лепенка на бронята, на която пишеше „Приятел не оставя приятеля си да шофира пиян“.
— Не, никога не го публикуваха. Ако Рег е имал копие от него, той сигурно го е унищожил, след като е получил разписката ми и приемателното писмо — познавайки параноичните му чувства относно Тях, това би било съвсем в логиката на неговото поведение.
Когато паднах в река Джексън, у мен бе оригиналът и три ксерокопия. И четирите бяха в картонена кутия. Ако бях сложил кутията в багажника, сега щяхме да имаме разказа, защото задницата на колата ми не потъна — дори да беше потънала, поне щях да успея да изсуша листите. Но аз исках разказа да е до мен, така че го сложих отпред, до мястото на шофьора. Прозорецът бил отворен, когато съм паднал във водата. Листите… предполагам са се понесли по водата и течението ги е отнесло в морето. По-склонен съм да вярвам в това, отколкото да вярвам, че за изгнили и са се разпаднали заедно с други боклуци на дъното на реката или пък са били изядени от рибите, или пък им се е случило нещо още по-малко естетически издържано. Да вярваш, че са били отнесени в морето е много по-романтично, макар и малко по-невероятно, но по отношение на това, в което искам да вярвам, аз продължавам да съм гъвкав. Така да се каже.
Редакторът се качи в количката си и отпътува. Писателят стоеше и го наблюдаваше, докато накрая габаритите се стопиха в мрака и тогава се обърна. Мег бе там, в началото на пътеката, изправена в мрака тя му се усмихваше нерешително. Ръцете й бяха плътно кръстосани пред гърдите й, въпреки, че нощта беше топла.
— Ние останахме — каза тя. — Искаш ли да влезем вътре?
— Разбира се.
По средата на пътеката тя спря и каза:
— Нали в твоята пишеща машина няма Форнити, Пол?
И писателят, който често се бе чудил откъде точно идват думите каза смело:
— Абсолютно никакви.
Те влязоха, затвориха врата, а навън остана нощта.