— Ти какво му отговори? — попита агентът.
Редакторът каза бавно:
— Всъщност оттук започнаха проблемите. И за двама ни. Джейн ми беше казал. „Разсейте го“ и аз така и направих. За съжаление, малко се престарах. Отговорих на писмото му вкъщи, бях много пиян. Апартаментът ми изглеждаше прекалено пуст. Имаше застоял дъх — цигарен дим, без да е проветрявано. Всичко щеше да се запусне, сега, когато Сандра си отиде. Покривалото на дивана беше цялото намачкано. Мръсни чинии в умивалника, от този род неща. Един мъж на средна възраст, неспособен да домакинства.
Седях си с лист хартия на пишещата машина и си мислех: Имам нужда от Форнит. Всъщност имам нужда от десетина форнити да посипят тази самотна къща със своя прах от единия край до другия. В този момент бях достатъчно пиян, за да мога да завиждам на Рег Торп за неговата заблуда.
Разбира се, писах на Рег, че имам Форнит. Казах му, че моят поразително прилича по характер на неговия. Нощна птица. Мрази силните шумове, но изглежда слуша с удоволствие Бах и Брамс… често ми се е случвало да работя изключително добре, след като съм ги слушал вечерта, казах му аз. Бях открил, че моят Форнит много обича колбас Болоня… Рег опитвал ли е да даде на своя? Просто оставях парченца до писалката си и те винаги изчезваха на сутринта. Освен ако, както казваше Рег, не е било шумно предната нощ. Казах му, че се радвам да науча за радия, въпреки че нямам часовник със светещ циферблат. Казах му, че моят Форнит е с мен от училище. Толкова се увлякох със собствените си фантазии, че изписах шест страници. Накрая добавих един параграф за историята, съвсем повърхностни бележки и го подписах.
— И под подписа…? — попита жената на агента.
— Разбира се. Форнит Мало Форнус — той замълча. — Сигурно не забелязвате в тъмното, но аз се изчервих. Бях толкова тъпанарски пиян, толкова тъпанарски самодоволен… може би щях да размисля на хладно при зазоряване следващата сутрин, но тогава вече бе прекалено късно.
— Бил си го изпратил предната вечер? — измърмори писателят.
— Да, бях. И тогава, в продължение на седмица и половина, чаках със затаен дъх. Един ден пристигна ръкописът, адресиран до мен, без придружаващо писмо. Съкращенията бяха направени така, както се бяхме уговорили и аз реших, че разказът е направо великолепен, само дето ръкописът беше… ами, аз го поставих в куфарчето си, занесох го вкъщи и сам го препечатах. Беше покрит със странни жълти петна. Помислих си…
— Урина? — попита жената на агента.
— Да, така си помислих. Но не беше. Когато се прибрах вкъщи намерих писмо от Рег. Този път десет страници. В писмото ставаше ясно какви са тези жълти петна. От колбаса. Много ги обичали с горчица.
Този ден бях съвсем трезвен. Но писмото, в комбинация с тези жалки петна от горчица по целия ръкопис, ме изпрати директно към барчето. Напих се едно хубаво.
— Какво друго пишеше в писмото? — попита жената на агента. Тя изпадаше все повече и повече в плен на историята и сега се бе привела над доста големия си корем в поза, която напомняше на жената на писателя за кучето Снупи, което е застанало върху къщичката си и се прави на хищник.
— Този път имаше само два реда за разказа. Казваше, че цялата заслуга е на Форнита… и на мен. Колбасът бил наистина прекрасна идея. Ракне много го харесал и в резултат…
— Ракне? — попита авторът.
— Това беше името на Форнита — каза редакторът. — В резултат от колбаса, Ракне подкрепил редакцията на разказа. Останалата част от писмото бе една параноична песен. Не сте виждали такова нещо в живота си.
— Рег и Ракне… бракосъчетани в рая — каза жената на писателя и се закиска нервно.
— О, съвсем не — каза редакторът. — Тяхната връзка бе просто на професионално ниво. Освен това Ракне е бил от мъжки пол.
— Кажи ни какво пишеше в писмото.
— Това не го помня наизуст. И за вас е по-добре така. Дори едно ненормално поведение започва да отегчава след известен момент. Пощальонът бил от ЦРУ. Вестникарчето от ФБР. Рег бил забелязал сред вестниците му пистолет със заглушител. Съседите били някакви шпиони, в караваната си имали уреди за наблюдение. Той вече не смеел да ходи да пазарува в магазина на ъгъла, защото собственикът бил андроид. Още преди го подозирал, пишеше той, но сега вече бил сигурен. Видял как се кръстосват жичките под черепа му, там където бил започнал да оплешивява. И нивото на радия в къщата се било повишило. Нощем забелязвал леко зеленикаво сияние в стаите.