Сюзан Колинс
Балада за пойни птици и змии
Игрите на глада
На Нортън и Джийн Джъстър
От това става ясно, че през времето, в което хората живеят без обща Власт, която да вдъхва респект в тях, те са в състоянието, което наричаме Война; и такава война, в която всеки е срещу всеки.
Естественото състояние се подчинява на закон, който е валиден за всички. И разумът, който е този закон, учи всеки, пожелал да се допита до него, че тъй като всички сме равни и независими, никой няма право да вреди на другия, що се отнася до живота, здравето, свободата или собствеността му.
Човек се ражда свободен; а навсякъде е в окови.
Помислих си за обещаващите добродетели, които той прояви в началото на съществуването си и как после всички добри чувства отстъпиха поради омразата и презрението, които покровителите му бяха показали към него.
Част I
Менторът
1
Кориолан пусна шепа зелеви листа в тенджерата с вряща вода и се закле, че ще дойде ден, когато няма дори да погледне зеле. Но днес не беше този ден. Имаше нужда да изяде голяма купа от анемичното ядене и да изпие бульона до капка, за да не къркорят червата му на церемонията за Жътвата. Това беше само една от дългия списък предпазни мерки, които взимаше, за да прикрие факта, че семейството му, макар и да живееше в пентхауса на най-разкошния блок в Капитола, беше бедно като църковни мишки. И че на осемнайсет години, наследникът на някога великия род Сноу нямаше на какво друго да разчита, освен на ума си.
Проблемът беше ризата му за Жътвата. Имаше приемлив тъмен официален панталон, купен миналата година на черния пазар, но ризата беше това, което хората щяха да гледат. За щастие Академията осигуряваше униформите, които се изискваха за всеки ден. За днешната церемония обаче на учениците беше наредено да се облекат по модата, но с необходимата за случая тържественост. Тайгрис му каза да ѝ се довери и той ѝ вярваше. Досега единствено умението на братовчедката му да си служи с иглата го беше спасявало. Все пак не можеше да се надява на чудеса.
Ризата, която изровиха от дъното на гардероба — гардероба на баща му от едни по-добри времена — беше с петна и пожълтяла от времето, половината копчета липсваха, а единият маншет беше прогорен от цигара. Беше съсипана до такава степен, че не можеше да се продаде дори в най-тежките времена — това ли щеше да е ризата, която да облече за Жътвата? Тази сутрин той отиде в стаята ѝ призори, единствено за да установи, че и братовчедката, и ризата му липсват. Това не беше добър знак. Дали Тайгрис се беше отказала от старата риза и беше отишла на черния пазар, за да му осигури в последния момент някакви прилични дрехи? А и какво изобщо притежаваше тя, което би могла да предложи в замяна? Едно-единствено нещо — себе си — и фамилията Сноу все още не беше паднала толкова ниско. Или може би в този момент, докато солеше зелето си, вече падаше?
Той си представи как хората определят цената ѝ. С дългия си остър нос и слабо тяло Тайгрис не беше голяма красавица, но излъчваше приветливост, уязвимост, която сякаш подканваше другите да я унижат. Тя би могла да намери клиенти, стига да искаше. От мисълта му прилоша, почувства се безпомощен и накрая се отврати от себе си.
От дъното на апартамента прозвуча запис на химна „Бисер на Панем“. Пригласяше му треперливото сопрано на баба му и отекваше в стените.
Както винаги тя пееше мъчително фалшиво и с леко закъснение. През първата година от войната пускаше записа на националните празници, така че петгодишният Кориолан и осемгодишната Тайгрис да изграждат патриотичното си чувство. Всекидневното слушане започна една през онзи черен ден, когато бунтовниците от окръзите обкръжиха Капитола и прекратиха снабдяването му за следващите две години. „Помнете, деца — казваше тя, — ние сме само под обсада, но не сме се предали!“ После почваше да пее химна през прозореца на пентхауса, докато бомбите валяха върху тях. С този дребен жест тя изразяваше лоялността си към Капитола.