В Хевънсбий Хол настъпи оживление и всички побутваха с лакът съседите си.
— Видя ли това?
— Какво пусна в пазвата ѝ?
— Гущер?
— Аз видях змия!
— Успя ли да я убие?
Кориолан огледа тълпата и изпита слаба надежда. Това жалко момиче трибут, този боклук, тази обида срещу него беше привлякло вниманието на Капитола. Това беше хубаво, нали така? С негова помощ тя може би щеше да го задържи и той би могъл да превърне унижението в достойно представяне. По един или друг начин съдбите им бяха безвъзвратно преплетени.
На екрана кметът Лип се спусна по стълбите на сцената, като си проправяше път през насъбралите се момичета, за да стигне до момичето, паднало на земята.
— Мейфеър? Мейфеър? — изкрещя той. — Дъщеря ми се нуждае от помощ!
Кръгът около нея се разтвори, но малкото вяли опити да ѝ помогнат бяха безуспешни, защото тя размахваше ръце и риташе с крака. Кметът пристъпи в освободеното пространство точно когато една малка лъскава зелена змия изскочи от гънките на роклята и плъзна сред тълпата. Всички се разкрещяха и започнаха да се бутат, за да я избегнат. Мейфеър се успокои, когато змията избяга, но страхът ѝ веднага отстъпи на дълбоко смущение. Тя се обърна право към камерата и осъзна, че всички граждани на Панем я гледат. С една ръка се опита да поправи панделката в косата си, която се беше изкривила, а с другата да изпъне роклята си, потънала във вездесъщия въглищен прах и разкъсана от ноктите ѝ. Баща ѝ ѝ помогна да се изправи и се видя, че се е подмокрила. Той свали сакото си, наметна я и я предаде на един миротворец да я отведе. После се върна на сцената и хвърли убийствен поглед на най-новия трибут от Окръг 12.
Кориолан наблюдаваше как Луси Грей Беърд излиза на сцената и изпита тревога. Възможно ли беше да е психичноболна? В нея имаше нещо смътно познато, но и обезпокоително. Воланите от ягодово розово, турскосиньо и минзухареножълто…
— Прилича на циркова артистка — отбеляза едно момиче. Другите ментори се съгласиха.
Точно това беше. Кориолан се порови в паметта си, за да си припомни цирковете от ранното си детство. Жонгльори и акробати, клоуни и танцуващи момичета с рокли с волани, които се въртяха, докато му се завиеше свят от захарния памук. Това, че неговият трибут беше избрала такова празнично облекло за най-мрачното събитие през годината, показваше странност, която не можеше да се обясни само с липса на вкус.
Отреденото за Жътвата време за Окръг 12 несъмнено беше свършило, но те все още нямаха трибут момче. Въпреки това, когато кметът Лип пак застана на сцената, той отмина торбите с имената, тръгна право към момичето трибут и я удари в лицето толкова силно, че тя падна на колене. Той вдигна ръка да я удари пак, но двама миротворци се намесиха, хванаха го и се помъчиха да го върнат към непосредствената му задача. Кметът се съпротивляваше и те го повлякоха обратно в Сградата на справедливостта, като временно прекратиха цялата церемония.
Вниманието се насочи към момичето на сцената. Когато камерата я показа в едър план, Кориолан не се изпълни с увереност, че Луси Грей Беърд е нормална. Нямаше представа откъде беше намерила този грим, защото той съвсем отскоро пак беше станал достъпен в Капитола, но очите ѝ бяха със сини сенки и черна линия, по бузите ѝ имаше руж, а устните ѝ бяха намазани с някакво силно червило. Тук в Капитола това би могло да мине за екстравагантност. За Окръг 12 беше прекалено. Невъзможно беше човек да откъсне поглед от нея, докато тя седеше, прокарваше ръка по полата си и непрестанно изглаждаше воланите. Едва когато всички бяха на място, тя вдигна ръка, за да докосне червенината на бузата си. Долната ѝ устна леко потрепваше, а очите ѝ се напълниха със сълзи, които заплашваха да потекат.
— Не плачи — прошепна Кориолан. Той се стресна и нервно се огледа наоколо, за да види дали другите ученици също не могат да откъснат поглед. По лицата им се четеше загриженост. Тя беше спечелила съчувствието им, въпреки особената си външност. Те нямаха представа коя е и защо нападна Мейфеър, но всички виждаха, че това самодоволно същество беше злобно, а баща ѝ — звяр, който би пребил момичето, което току-що беше осъдил на смърт.
— Басирам се, че са го фалшифицирали — каза тихо Сеян. — Името ѝ не е било на това листче.
Точно когато момичето щеше да загуби битката си със сълзите, се случи нещо странно. Някъде в тълпата запя един глас. Млад глас, който можеше да принадлежи както на момче, така и на момиче, но толкова ясен, че се разнесе из притихналия площад.