Грандмама си беше легнала, но Тайгрис го чакаше в спалнята му, пак увита с коженото палто на майка си. Той се отпусна на шезлонга в краката ѝ, като знаеше, че ѝ дължи обяснение какво е правил на арената. Поколеба се, но не само от изтощение.
— Знам, че искаш да ти разкажа за снощи — каза ѝ той, — но се страхувам да ти кажа. Страхувам се, че може да имаш неприятности за това, че го знаеш.
— Няма нищо, Корио. Ризата ти ми разказа по-голямата част. — Тайгрис вдигна от пода ризата, с която беше на арената. — Нали знаеш, че дрехите разговарят с мен. — Тя я приглади на скута си и започна да пресъздава ужасите на нощта, която беше прекарал, като първо вдигна скъсания окървавен ръкав. — Точно тук. Тук те е порязал ножът. — Пръстите ѝ тръгнаха надолу по тъканта. — Всички тези малки съдрани места и начинът, по който се е набила пръстта, ми казват, че си се подхлъзнал — или може би дори са те влачили — което съвпада с ожулената брадичка и кръвта на яката ти. — Тайгрис докосна яката и продължи нататък. — Другият ръкав, начинът, по който е скъсан, според мен показва, че си го закачил на бодлива тел. Вероятно при барикадата. Но тази кръв тук, която се е разляла по маншета… според мен не е твоя. Мисля, че там вътре е трябвало да направиш нещо наистина ужасно.
Кориолан се взираше в кръвта и усети как удря с дъската Бобин по главата.
— Тайгрис…
Тя разтри слепоочието си.
— И продължавам да се чудя как се стигна до това. Как моят малък братовчед, който не би убил муха, е трябвало да се бие за живота си на арената.
Точно сега това беше последното нещо на света, за което би искал да си говорят.
— Не знам. Нямах никакъв избор.
— Знам това. Разбира се, че го знам. — Тайгрис го прегърна. — Просто ненавиждам това, което правят с теб.
— Аз съм добре — каза той. — Това няма да продължи много дълго. И дори да не спечеля, със сигурност ще ми дадат някаква награда. Наистина си мисля, че нещата ще тръгнат към по-добро.
— Точно така. Да. Сигурна съм. Сноу винаги е на върха — съгласи се тя. Но изражението ѝ казваше друго.
— Какво има? — попита той. — Хайде кажи какво?
— Мислех да не ти казвам преди да свършат Игрите на глада… — Тя млъкна.
— Но сега трябва да ми го кажеш — каза той. — Иначе ще си представям възможно най-лоши неща. Моля те, кажи ми.
— Ще измислим нещо. — Тя се надигна.
— Тайгрис. — Той я дръпна назад. — Какво има?
Тайгрис неохотно пъхна ръка в джоба на палтото, извади писмо с печата на Капитола и му го подаде.
— Днес пристигна съобщението за данъците.
Не беше нужно да обяснява. Изражението ѝ му казваше всичко. Без пари да платят данъците и без никакъв начин да вземат още назаем, семейство Сноу щеше да загуби дома си.
18
До този момент Кориолан отказваше да повярва, че ще бъдат въведени данъци, но сега реалността, че семейството му ще загуби апартамента, го удари с пълна сила. Как щеше да се сбогува с единствения дом, който имаше? С майка си, с детството си, с онези сладки спомени за живота си преди войната? Тези четири стени не само ги предпазваха от света, но съхраняваха и легендата за богатството на семейство Сноу. Щеше с един удар да загуби жилището си, историята си и самоличността си.
Имаха шест седмици, за да намерят пари. Едва биха ги събрали със заплатата на Тайгрис за цяла година. Братовчедите се помъчиха да пресметнат какво още биха могли да продадат, но дори да успееха да продадат всички мебели и всички спомени, това в най-добрия случай щеше да стигне само за няколко месеца. А съобщенията за данъци щяха да пристигат всеки месец като по часовник. Парите от продажбата на вещите им, колкото и да бяха малко, щяха да са им нужни, за да вземат под наем ново жилище. Трябваше на всяка цена да избегнат насилственото изхвърляне от апартамента заради неплатени данъци; публичният позор щеше да е прекалено голям, прекалено дълъг. Затова трябваше да предприемат нещо.
— Какво ще правим? — попита Кориолан.
— Нищо преди да свършат Игрите на глада. Трябва да се съсредоточиш върху тях, за да спечелиш наградата „Плинт“ или поне някоя друга награда. Аз ще се заема с тази работа — каза твърдо тя. Наля му чаша горещо мляко, подсладено с царевичен сироп и го галеше по пулсиращата от болка глава, докато заспа. Сънува брутални, тревожни неща, в които се повтаряха събитията от арената и се събуди от обичайния химн.