Ламина, която събра вода, хляб и сирене от пет-шест дрона, подреди старателно провизиите си на гредата. Тя почти не обърна внимание на Рипър, но той тръгна целенасочено към нея. Първо посочи към слънцето и после към лицето ѝ. Кориолан за пръв път забеляза как се бяха отразили дългите дни на открито върху кожата на Ламина. Беше силно изгоряла и носът ѝ се белеше. При внимателно вглеждане голите ѝ крака също бяха червени. Рипър посочи към храната. Ламина се почеса по крака и изглежда преценяваше предложението му, каквото и да беше то. Известно време си разменяха думи, после и двамата кимнаха. Рипър побягна през арената и се покатери до знамето на Панем. После извади дългия си нож и го заби в дебелия плат.
От публиката в залата се разнесоха неодобрителни възгласи. Това неуважение към светостта на националния флаг ги потресе. Когато Рипър започна да разпаря знамето и отряза парче с размерите на малко одеяло, публиката стана още по-нервна. Това, разбира се, би трябвало да се спре. Той, разбира се, би трябвало да бъде наказан по някакъв начин. Но никой не знаеше под каква форма да се направи, тъй като да си в Игрите на глада беше най-голямото наказание.
Лепид се отправи бързо към Клеменция, за да попита какво мисли за поведението на трибута си.
— Е, това е глупав ход, нали? Кой ще го спонсорира сега?
— Не че има значение, защото ти никога не го храниш — обади се Млади.
— Ще го нахраня, когато направи нещо, за което заслужава да бъде нахранен — каза Клеменция. — Все едно, мисля, че днес ти вече си се погрижил за това.
Млади се намръщи.
— Аз ли?
Клеменция кимна към екрана, където Рипър се върна бегом до гредата. Двамата поведоха още преговори. После, изглежда, преброиха до три, Рипър подхвърли свитото на топка парче от знамето, а Ламина му пусна парче хляб. Той не подхвърли знамето достатъчно високо, за да може тя да го хване. Последваха още преговори. Когато Рипър след няколко опита най-после успя, тя го възнагради с парче сирене.
Съюзът между двамата не беше официален, но размяната изглежда създаде някаква връзка. Когато Ламина изтръска знамето и го сложи на главата си, Рипър се облегна на един от стълбовете и изяде хляба и сиренето. Двамата не продължиха да си говорят, но настъпи относително спокойствие и когато глутницата се появи от другия край на арената, Ламина му ги посочи. Рипър ѝ кимна благодарно, преди да се оттегли зад барикадата.
Корал, Мизън и Танър седнаха на пейките и правеха знаци, че са гладни. Фест, Персефона и Домиция им пратиха хляб, сирене и ябълки с дронове и тримата трибути си ги разделиха.
Предаването продължи от студиото, където Лъки беше донесъл любимия си папагал Джубили и няколко минути се мъчеше да го накара да каже „Здрасти, красавецо!“ на декана Хайботъм. Птицата, потиснато създание, погълнато от борбата си с крастата, беше кацнала на китката на Лъки, без да каже нито дума, докато деканът скръсти ръце и зачака.
— О, кажи го! Хайде! „Здрасти, красавецо! Здрасти, красавецо!“
— Според мен не иска да го каже, Лъки — каза накрая деканът Хайботъм. — Може би не му се виждам никак красив.
— Какво? Ха! Нееее. Просто се стеснява пред непознати. — Той протегна ръката с птицата. — Искате ли да го подържите?
Деканът се дръпна назад.
— Не.
Лъки притисна Джубили към гърдите си и го погали по перата с пръст.
— И така, господин декан, как ви се струва цялата тази работа?
— Цялата… какво? — попита деканът Хайботъм.
— Цялото това нещо. Всички различни неща, случващи се в Игрите на глада. — Лъки размаха ръка във въздуха. — Всичко това!
— Е, това, което забелязвам, е новият елемент на интерактивност в Игрите — каза деканът Хайботъм.
Лъки кимна.
— Интерактивност. Продължавайте.
— Още от началото. Всъщност дори преди това. Когато бомбите се взривиха на арената, те засегнаха не само участниците, но и промениха пейзажа — продължи деканът.
— Промениха пейзажа — повтори Лъки.
— Да. Сега имаме барикадата. Гредата. Достъп до тунелите. Това е съвсем нова арена и тя принуждава трибутите да се държат по съвсем нов начин — обясни деканът.
— И имаме дронове! — каза Лъки.
— Точно така. Сега публиката е активен участник в Игрите. — Деканът Хайботъм наклони глава към Лъки. — И вие знаете какво означава това.
— Какво? — попита Лъки.
Деканът изрече следващите думи бавно, сякаш се обръщаше към малко дете.
— Означава, че всички ние сме заедно на арената, Лъки.