— Да, разбира се. Ще е странно да го съобщите по време на Игрите. Ще е нещо като победа за бунтовниците — каза Кориолан.
— Точно така. Но бъдете спокоен, ще има последици. Всъщност вашето момиче ми даде тази идея. Ако тя спечели, трябва да сравним записките си. И не съм забравила, че ми дължите едно есе. — Тя си тръгна, като затвори завесата след себе си.
Кориолан закопча ризата си и взе чантата. За какво по-точно трябваше да пише? Нещо за хаоса? За контрола? За някакви договори? Беше почти сигурен, че е едно от тези неща. Когато стигна до асансьора, видя две лаборантки пред себе си, които се мъчеха да вкарат количка в кабината. На количката имаше голям терариум, пълен със змиите, които бяха атакували Клеменция.
— Тя каза ли да вземем хладилната кутия? — попита едната.
— Не си спомням — отговори другата. — Мисля, че са нахранени. Най-добре да проверим. Ако грешим, ще се вбеси. — Тя забеляза Кориолан. — Извинете, ще трябва да се дръпнете назад.
— Няма проблем — каза той и отстъпи, за да могат да изкарат терариума. Вратите на асансьора се затвориха и Кориолан чу, че се спуска надолу.
— О, извинете, ще се върне след минута — каза втората лаборантка.
— Няма проблем — повтори Кориолан. Но започваше да подозира, че има много голям проблем. Помисли си за активността в лабораторията, за споменаването на Игрите и последиците, които д-р Гол обеща.
— Къде карате змиите? — попита той възможно най-невинно.
— О, в друга лаборатория — каза едната, но лаборантките си размениха погледи. — Хайде, за хладилната кутия трябват двама души. — Лаборантките се отдалечиха, като го оставиха сам при терариума. — Всъщност вашето момиче ми даде тази идея. Неговото момиче, Луси Грей. Което беше влязло в Игрите на глада, като пусна змия в пазвата на дъщерята на кмета. Ако тя спечели, трябва да сравним записките си. Записките си за какво? Как да използваш змиите като оръжие? Той се взираше във виещите се влечуги и си представи, че ги пускат на свобода на арената. Какво щяха да направят? Да се скрият? Да търсят плячка? Да атакуват? Дори да знаеше как се държат змиите, а не знаеше, той се съмняваше, че тези змии ще се държат според някакви стереотипи, тъй като бяха генетично проектирани от д-р Гол.
Прониза го остра болка, защото си спомни как Луси Грей при последната им среща стискаше ръката му, а той ѝ обещаваше, че могат да спечелят. Но нямаше начин да я предпази от създанията в този терариум, както и да я предпази от тризъбци и саби. От последните тя поне можеше да се скрие. Не беше сигурен, но предполагаше, че змиите ще тръгнат право към тунелите. Тъмнината не влияеше на обонянието им. Те нямаше да познаят миризмата на Луси Грей, точно както не бяха познали Клеменция. Луси Грей щеше да пищи и да падне на земята, устните ѝ щяха да станат първо виолетови, а после да се обезкървят, а върху роклята с волани да се излива яркорозова, синя и жълта гной… Сети се! Сети се за какво му напомниха змиите, когато ги видя за пръв път. Те бяха точно в цветовете на роклята ѝ. Сякаш винаги са били нейна съдба.
Без да знае как, Кориолан усети, че държи кърпичката в ръка, свита на топка като реквизит за някой от магическите фокуси на Лъки. Той се приближи до терариума със змиите, с гръб към охранителната камера и се надвеси, опрял ръце на капака, сякаш омагьосан от змиите. От тази удобна позиция той гледаше как кърпичката пада през капака и изчезва под дъгата от змии.
19
Какво направи? Как можа да го направи? Сърцето му бясно биеше, докато, без да гледа, свиваше по някаква улица, после по друга и се мъчеше да прецени постъпката си. Не можеше да мисли ясно, но имаше ужасното чувство, че е прекрачил някаква граница и няма връщане назад.
Имаше чувството, че по улицата отвсякъде го гледат очи. Нямаше много пешеходци и коли, но му се струваше, че дори те му хвърлят свирепи погледи. Кориолан влезе в парка и се скри на една закътана пейка сред храстите. Овладя насила дишането си, като броеше до четири при вдишване и издишване, докато престана да чува пулса в ушите си. После се опита да мисли рационално.
Добре, пусна кърпата с миризмата на Луси Грей — същата, която беше в джоба на чантата му — в терариума със змиите. Направи го, за да не я ухапят, както се случи с Клеменция. За да не я убият. Защото го беше грижа за нея. Защото го беше грижа за нея? Или защото искаше тя да спечели Игрите на глада и той да си осигури наградата „Плинт“? Ако беше второто, той си беше послужил с измама, за да спечели, и това беше истината.
Чакай. Не знаеше, че тези змии ще отидат на арената, помисли си той. Лаборантките всъщност му казаха обратното. Никога не беше имало подобен случай. Може би беше само временен пристъп на лудост. И дори накрая да пуснеха змиите на арената, Луси Грей може би никога нямаше да се срещне с тях. Мястото беше огромно и според него змиите не нападаха хора наляво и надясно без причина. Трябва да ги настъпиш или нещо подобно. А дори да попаднеше на змия и тя да не я ухапеше, как би могъл някой да свърже това с него? То изискваше да знаеш твърде много строго секретна информация и достъп, каквито никой не би предположил, че той има. И кърпичка с нейната миризма. И откъде би могъл да я вземе? Всичко беше наред. Нямаше да му се случи нищо.