Учениците тръгнаха да се прибират, оставяйки малкото активни ментори да вечерят с пържоли. Кориолан огледа съперниците си. Би трябвало да се радва, че е сред петимата финалисти. Но ако някой от другите спечелеше, деканът Хайботъм все още можеше да му даде някаква по-малка награда, която нямаше да стигне за университета, и вероятно щеше да изтъкне мъмренето като причина за това. Единствено наградата „Плинт“ би го защитила истински.
Той насочи вниманието си към екрана, където Луси Грей продължаваше да тананика на змиите. Тесли изчезна зад барикадата, а Мизън, Трич и Рипър не напускаха позициите си високо на трибуните. Явиха се облаци, които вещаеха буря и предизвикаха зашеметяващ залез. Поради лошото време бързо се стъмни и той още не беше свършил пудинга, когато Луси Грей вече не се виждаше и арената се разтърси от дълбокия тътен на гръмотевица. Надяваше се светкавиците да осветят донякъде сцената, но силният порой, който последва, направи нощта непрогледна.
Кориолан реши да спи в Хевънсбий Хол, а същото решиха и останалите четирима ментори. Никой, освен Випсания, не се беше сетил да си донесе нещо за спане, затова останалите се разположиха на тапицираните столове, вдигнаха крака и използваха чантите си като импровизирани възглавници. От дъждовната нощ в залата захладня и Кориолан дремеше на стола си, като с едно полуотворено око следеше какво става на екрана. От бурята не се виждаше нищо и постепенно той се унесе. Малко преди съмване се стресна, събуди се и се огледа. Випсания, Урбан и Персефона спяха дълбоко. На няколко метра от него в полумрака светеха големите тъмни очи на Клеменция.
Той не искаше да ѝ бъде враг. Ако крепостта на семейство Сноу паднеше, щяха да са му нужни приятели. До инцидента със змиите той считаше Клеменция за един от най-добрите си приятели. А и тя винаги се беше разбирала добре с Тайгрис. Но как да се сдобри?
Клеменция беше пъхнала едната си ръка под блузата и опипваше яката, която му беше показала в болницата. Яката от змийски люспи.
— Изчезнаха ли? — прошепна той.
Клеменция стана напрегната.
— Изчезват. Най-после. Казаха, че може да мине година, докато изчезнат съвсем.
— Боли ли те? — За пръв път му мина през ума, че може да я боли.
— Не ме болят. Придърпват ме. Придърпват ми кожата. — Тя потри люспите. — Трудно е да обясня.
Насърчен от това, че му се доверява, той реши да продължи.
— Съжалявам, Клеми. Наистина. За всичко.
— Ти не знаеше какво е планирала — каза Клеменция.
— Не, не знаех. Но после в болницата трябваше да дойда да те видя. Трябваше да разбия вратите, за да съм сигурен, че си добре — заяви твърдо той.
— Да! — каза тя и наблегна на думата, но като че ли малко омекна. — Но аз знам, че и ти пострада. На арената.
— О, не ми търси извинения. — Той вдигна ръце нагоре. — Аз съм безполезен и двамата го знаем.
Намек за усмивка.
— Почти. Сигурно трябва да ти благодаря, че днес ми попречи да се държа като пълна глупачка.
— Така ли? — Той присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни. — Помня само, че се притиснах към теб. Не казвам, че съм се скрил зад теб. Но определено се притиснах.
Тя се позасмя, но остана сериозна.
— Не трябваше да те обвинявам толкова много. Съжалявам. Бях изпаднала в ужас.
— Съвсем основателно. По-хубаво щеше да бъде днес да не се налагаше да видиш това.
— Може би беше оздравително. Чувствам се по-добре по някакъв начин — призна тя. — Ужасна ли съм?
— Не — каза той. — Ти си единствено смела.
И така приятелството им беше донякъде подновено. Те оставиха другите да спят и си поделиха последната пита със сирене от запасите на Кориолан, говорейки си за различни неща и дори си поиграха с идеята да се помъчат да сключат съюз между Луси Грей и Рипър на арената. Отказаха се, защото това не зависеше от тях. Луси Грей и Рипър можеха да се съюзят, а можеха и да не се съюзят.
— Поне ние двамата сме пак съюзници — каза той.
— Е, най-малкото не сме врагове — съгласи се Клеменция. Но когато отидоха да си измият лицата за камерите, тя му даде сапун, за да не трябва да използва абразивната течна каша в тоалетните и по някакъв начин от този дребен, но интимен жест разбра, че му е простено.
Нямаше закуска, но Фест дойде по-рано и раздаде сандвичи с яйце и ябълки в знак на солидарност. Персефона му се усмихваше широко над чашата чай. Сега, след като и Клеменция се беше ободрила, Кориолан не се чувстваше така застрашен от останалите ментори. Всички искаха да спечелят, но това беше главно в ръцете на трибутите им. Той прецени съперниците на Луси Грей. Тесли, дребна и умна. Мизън, смъртоносен, но ранен. Трич, атлетичен, но все още неизвестна величина. Рипър, прекалено странен, за да се опише с думи.