Чуваш ли нещо, Кориолане? Това е звукът от падението на Сноу.
Как мразеше декана Хайботъм. Подпухналото му лице, надвесено над уликите. И как с върха на писалката си сочеше предметите на лабораторната маса.
— Тази салфетка. По която има от твоята ДНК. Използвана за забранено изнасяне на храна от столовата на арената. Намерихме я като улика на местопрестъплението след бомбардировката. Направихме рутинна проверка и се оказа, че си ти.
— Щяхте да я уморите от глад — каза Кориолан с пресекващ глас.
— Доста стандартна процедура в Игрите на глада. Но не става въпрос толкова за храненето, за което си затворихме очите при всички ментори, колкото за кражбата от Академията, нещо строго забранено — каза деканът Хайботъм. — Аз исках още тогава да те изоблича, да ти лепна още едно мъмрене и да те дисквалифицирам от Игрите, но д-р Гол реши, че ще си по-полезен като мъченик за каузата на ранения Капитол. Така че вместо това пуснахме на запис твоето мучащо изпълнение на химна, докато ти се възстановяваше в болницата.
— Защо повдигате този въпрос сега?
— За да покажа модела на поведение. — Той чукна с писалката по сребърната роза. — Сега, пудриерата. Колко пъти съм виждал майка ти да я вади от чантата си, за да се огледа? Твоята красива, суетна майка, която по някакъв начин се беше самоубедила, че баща ти ще ѝ даде свобода и любов. От трън, та на глог, както се казва.
— Тя не беше… — успя само да каже Кориолан. Имаше предвид суетна.
— Извинява я само младостта ѝ и всъщност съдбата ѝ беше завинаги да си остане дете. Пълна противоположност на твоето момиче Луси Грей. На шестнайсет, но се държи като трийсет и пет годишна и при това непреклонна трийсет и пет годишна — отбеляза деканът Хайботъм.
— Тя ли ви даде пудриерата? — Сърцето на Кориолан се сви при тази мисъл.
— О, не я обвинявай. Миротворците трябваше да я повалят на земята, за да ѝ я вземат. Естествено ние обискираме щателно победителите, когато напускат арената. — Деканът наклони глава и се усмихна. — Колко хитро отрови Уови и Рипър. Не беше много честна игра, но какво да се прави? Да я изпратим обратно в Окръг дванайсет изглежда достатъчно наказание. Тя каза, че отровата за плъхове е изцяло нейна идея, че пудриерата е била само за спомен.
— Вярно е — каза Кориолан. — Така беше. В знак на любовта ми. Не знам нищо за никаква отрова.
— Нека да кажем, че ти вярвам, което не е така. Но нека да кажем, че ти вярвам. Как в такъв случай да разбирам това? — Деканът Хайботъм повдигна носната кърпа с върха на писалката. — Една от лаборантките я намери в терариума на змиите вчера сутринта. Отначало всички бяха озадачени, като проверяваха по джобовете си, за да видят дали собствените им кърпички липсват, защото кой друг е бил близо до мутантите? Един млад човек дори каза, че е негова и че е загубил кърпичката си само преди няколко дни. Но точно когато подаваше оставката си, някой забеляза инициалите. Не твоите. На баща ти. Много нежно бродирани в ъгъла.
ККС. Бродирани със същия бял конец като подгъва. Всъщност част от подгъва, толкова незабележими, че трябва внимателно да се вгледаш, но безспорно бяха там. Кориолан никога не си правеше труда да разгледа кърпичката за през деня; просто я пъхаше в джоба си и излизаше. Би имало някаква слаба възможност да отхвърли обвинението, ако средното име не беше толкова запомнящо се. Ксантос. На Кориолан не му беше известно друго име, което да започва с КС и единственият човек, който го носеше, беше баща му. Крас Ксантос Сноу.
Нямаше нужда да пита за ДНК теста, който деканът Хайботъм със сигурност беше направил, и беше намерил неговата ДНК и тази на Луси Грей.
— Защо не оповестихте публично това?
— О, повярвай ми, изкушавах се. Но Академията, когато изключва ученик, има традиция да му предложи спасителен пояс — обясни деканът. — За да избегнеш публичен позор, трябва да се запишеш за миротворец до края на деня.
— Но… защо трябва да правя това? Имам предвид — какво да кажа? Защо го правя? Когато току-що… спечелих наградата „Плинт“ за университета? — заекна той.
— Кой знае? Защото си точно такъв патриот? Защото вярваш, че да се научиш да отбраняваш страната си е по-добро образование от това, което ще ти дадат книгите? — Деканът Хайботъм започна да се смее. — Защото Игрите на глада са те променили и отиваш там, където най-добре ще служиш на Панем? Ти си умен младеж, Кориолане. Сигурен съм, че ще измислиш нещо.
— Но… но аз…? — Главата му се въртеше от поската и прилива на адреналин. — Защо? Защо ме мразите толкова много? — не се сдържа той. — Мислех, че сте приятел на баща ми.