Това отрезви декана.
— И аз мислех така. Някога. Но се оказа, че съм само някой, който той харесва, защото може да го използва. Дори сега.
— Но той е мъртъв! Мъртъв е от години! — извика Кориолан.
— Заслужава да бъде, но изглежда много от него живее в теб. — Деканът направи движение да го отпрати. — По-добре побързай. Наборният център затваря след двайсет минути. Ако тичаш, ще успееш да ги хванеш.
И той се затича, тъй като не знаеше какво друго да направи. Записа се за миротворец и тръгна право към Цитаделата, надявайки се да получи милост от д-р Гол. Отказаха му достъп дори когато заяви, че шевовете му са се възпалили. Миротворците се обадиха в лабораторията и им казаха да го препратят в болницата. Един от тях се смили над него и се съгласи да се опита да предаде последното му есе на д-р Гол. Без обещания. В полето той започна да драска бележка, като я молеше да се застъпи, но усети колко е безсмислено. Написа само: Благодаря ви. За какво, не знаеше, но отказа да я подхрани с отчаянието си.
По пътя за вкъщи поздравленията на съседите се забиваха като кинжали в сърцето му, но истинската агония започна, когато влезе в апартамента под звуците на свирки и аплодисменти. Тайгрис и грандмама бяха извадили украшенията, които използваха за новогодишните празненства и бяха купили торта за случая. Той се помъчи вяло да се усмихне, после избухна в сълзи. И им разказа всичко. Когато свърши, двете останаха съвсем спокойни и неподвижни, като две мраморни статуи.
— Кога заминаваш? — попита Тайгрис.
— Утре сутринта — каза той.
— Кога ще се върнеш? — попита грандмама.
Не можа да събере сили и да каже след двайсет години. Тя никога нямаше да ги доживее. Ако я видеше пак, щеше да е в семейната гробница.
— Не знам.
Тя кимна в знак, че разбира и после се облегна назад с изправени рамене.
— Помни, Кориолане, че където и да отидеш, винаги ще бъдеш Сноу. Никой не може да ти вземе това.
Той си помисли дали пък това не беше проблемът. Невъзможността да бъдеш Сноу в този следвоенен свят. И онова, което този свят го беше подтикнал да направи. Но каза само:
— Ще се помъча един ден да съм достоен за това.
Тайгрис стана.
— Хайде, Корио. Ще ти помогна да си приготвиш багажа.
Кориолан тръгна след нея към стаята си. Тя не се разплака. Щеше да се мъчи да удържи сълзите си, докато той замине.
— Няма какво толкова да приготвям. Казаха да облека стари дрехи, които ще изхвърля. Те осигуряват униформи, хигиенни принадлежности, всичко. Мога да взема само лични вещи, които се събират в това. — Кориолан извади от училищната си чанта кутия 20 на 30 сантиметра и висока десетина сантиметра. Братовчедите дълго се вглеждаха в нея.
— Какво ще вземеш? — попита Тайгрис. — Трябва да е нещо важно.
Снимки на майка му, която го държи на ръце като малко дете, на баща му в униформа, на Тайгрис и на грандмама, на малкото му приятели. Стар бронзов компас, който е бил на баща му. Дискът пудра с аромат на рози, който преди се намираше в сребърната пудриера на майка му, грижливо увит в оранжевия му копринен шал. Три носни кърпи. Хартия за писане със семейния герб на Сноу. Личната карта от Академията. Билет от цирк от детството му, с отпечатано изображение на арената. Парче мрамор, отломка от някаква бомбардировка. Почувства се като мами Плинт, с нейните оскъдни сувенири от Окръг 2 в кухнята ѝ.
Никой от двамата не спа. Качиха се на покрива и гледаха към Капитола, докато слънцето започна да изгрява.
— Беше неизбежно, че ще се провалиш — каза Тайгрис. — Игрите на глада са противоестествено, злонамерено наказание. Как би могъл добър човек като теб да премине през тях?
— Не трябва да го казваш на никого, освен на мен. Не е безопасно — предупреди я Кориолан.
— Знам — каза тя. — И това също е гадно.
Кориолан се изкъпа и облече оръфан униформен панталон, протрита фланелка и скъсани джапанки, после изпи чаша чай в кухнята. Целуна грандмама за довиждане и погледна за последен път дома си, преди да излезе.
В антрето Тайгрис му даде стара шапка за слънце и чифт слънчеви очила, които бяха от баща му.
— За пътуването.
Кориолан от пръв поглед разпозна, че това е добра дегизировка и с благодарност ги взе, като подпъхна къдравата си коса под шапката. Тръгнаха мълчаливо по почти пустите улици към Наборния център. После той се обърна към нея с дрезгав от вълнение глас.
— Оставих те да се справяш с всичко. Апартаментът, данъците, грандмама. Съжалявам. Ако никога не ми простиш, ще разбера.
— Няма какво да ти прощавам — каза тя. — Пиши колкото може по-скоро.