Прегърнаха се толкова силно, че усети как шевовете по рамото му се пръскат. После влезе в Центъра, където около триста граждани на Капитола се въртяха насам-натам в очакване да започнат новия си живот. Изпита слаба надежда, че може да не издържи медицинския преглед, а после силна паника при тази мисъл. Каква съдба го очакваше, ако не го издържаше? Публично порицание? Затвор? Деканът Хайботъм не му беше казал, но той си представяше най-лошото. Мина прегледа с лекота и дори му махнаха конците без коментар. Остригването до кожа, при което се раздели с отличителната си къдрава коса и се почувства като гол, толкова го промени, че малкото любопитни погледи, които досега му отправяха, напълно престанаха. Облече чисто нова камуфлажна униформа и получи платнен сак, пълен с още дрехи, хигиенен комплект, бутилка за вода и пакет сандвичи с месен пастет за влака. После подписа купчина формуляри, в единия от които нареди да изпращат половината от малката му заплата на Тайгрис и грандмама. Това му донесе капчица утешение.
Остриган, облечен в униформа и ваксиниран, Кориолан се качи в автобуса с новобранци на път за гарата. Те бяха смесица от момчета и момичета от Капитола, повечето наскоро излезли от средните училища, където учебната година завършваше по-рано от Академията. Той се отдръпна в един ъгъл на гарата и гледаше новините от Капитола, като се ужасяваше от репортаж за положението, в което беше изпаднал, но предаваха само обичайната съботна програма. Прогноза за времето. Отклоняване на движението заради ремонти. Рецепта за лятна зеленчукова салата. Все едно никога не е имало Игри на глада.
Изтриват ме, помисли си той. А за да ме изтрият, трябва да изтрият Игрите.
Кой знаеше за позора му? Преподавателите? Приятелите му? Никой не го беше потърсил. Може би още не се беше разчуло. Но щеше. Хората щяха да се чудят. Щяха да полетят слухове. Някаква версия на истината, преиначена и сочна, щеше да надделее. О, как щеше да злорадства Ливия Кардю. Клеменция щеше да получи наградата „Плинт“ при завършването. През месеца на лятната ваканция щяха да се чудят какво е станало с него. На малко от тях може би дори щеше да липсва. На Фест, може би на Лизистрата. През септември съучениците му щяха да започнат следването си в университета. И той щеше бавно да бъде забравен.
За да изтрият Игрите, трябваше да изтрият и Луси Грей. Къде беше тя? Наистина ли я бяха изпратили вкъщи? Дали в този момент се връщаше в Окръг 12, заключена във вонящия вагон за добитък, с който беше пристигнала в Капитола? Деканът Хайботъм спомена, че ще стане така, но крайното решение щеше да бъде на д-р Гол, а тя може би нямаше да прости така лесно измамата. По нейна заповед Луси Грей можеше да бъде хвърлена в затвора, убита или превърната в авокс. Или още по-лошо, осъдена на доживотни експерименти в лабораторията на ужасите на д-р Гол.
Спомняйки се, че е във влака, Кориолан затвори очи, като се страхуваше, че може да се разплаче. Нямаше да позволи да го гледат как реве като бебе, пребори се с емоциите си и ги овладя. Успокои се с мисълта, че да върнат Луси Грей в Окръг 12 може би ще е най-добрата стратегия за Капитола. Може би след време д-р Гол пак щеше да я вземе, особено след като той беше отстранен. Да я накара да дойде и да пее при откриването на Игрите. Нейните престъпления, ако имаше такива, бяха дребни в сравнение с неговите. А и публиката я беше обикнала, нали така? Може би чарът ѝ щеше да я спаси още веднъж.
От време на време влакът спираше и изхвърляше още новобранци в определения им окръг или за да се прехвърлят на конвои, отиващи на север или на юг, или закъдето бяха зачислени. Понякога гледаше през прозореца мъртвите градове, през които минаваха, сега изоставени на природните стихии, и се чудеше какъв ли е бил светът, когато са били в разцвета си. По времето, когато това е било Северна Америка, а не Панем. Сигурно е било хубаво. Страна, пълна с Капитоли. Колко жалко…
Към полунощ вратата на купето се отвори и две момичета, пътуващи за Окръг 8, се вмъкнаха в купето с половин галон поска, която по някакъв начин бяха успели да вкарат във влака. В тези странни времена той прекара нощта, като им помагаше да я изпият и когато се събуди, цял ден по-късно, в един горещ вторник рано сутринта, видя, че влакът влиза в Окръг 12.
Кориолан слезе със залитане на перона с болки в главата и уста като шкурка. Следвайки заповедите, той и трима други новобранци се строиха в редица и чакаха цял час един миротворец, който не изглеждаше много по-голям от тях, да ги поведе от гарата по посипаните с пепел улици. Жегата и влажността превръщаха въздуха в някакво състояние, което беше нещо средно между течност и газ, и той не беше сигурен дали вдишва или издишва. Влагата придаваше на тялото му непозната лъскавина, която не можеше да бъде отмита. Потта не съхнеше, а ставаше все по-дълбока. Носът му течеше, без да спре, а сополите вече бяха черни от въглищния прах. Чорапите му жвакаха в твърдите ботуши. След едночасов преход през улици с разбит асфалт, посипани със сгурия и с отвратителни сгради от двете страни, пристигнаха в базата, която щеше да бъде неговият нов дом.