От охранителната ограда около базата и въоръжените миротворци на вратата той се почувства не толкова уязвим. Новобранците следваха водача си покрай безлични сиви сгради. В казармата две момичета се събличаха, докато той и единственият друг новобранец мъж, високо, тънко като свирка момче на име Джуний, бяха отведени в стая с четири комплекта легла, разположени едно над друго и осем шкафчета. Две от леглата бяха грижливо оправени, а върху други две, разположени до мръсен прозорец, който гледаше към кофата с боклук, бяха оставени сгънати чаршафи. Момчетата непохватно изпълниха указанията как да ги оправят, като Кориолан взе горното, защото Джуний имаше страх от височини. После им дадоха остатъка от сутринта, за да се изкъпят, да разопаковат багажа си и да прегледат наръчника за обучение на миротворци, преди да се явят в столовата за обяд в единайсет.
Кориолан стоеше под душа, отметнал глава назад, и гълташе хладката вода, която се стичаше върху него. Избърса се три пъти, преди да приеме влажността на кожата си като постоянно състояние и си облече чиста униформа. Разопакова платнения сак и постави скъпоценната си кутия на горния рафт на шкафчето си, покатери се на леглото и започна да чете наръчника за миротворци — или да се преструва, че го чете — за да избегне разговора с Джуний, нервен младеж, който търсеше някакво успокоение, а Кориолан не беше в състояние да му го предостави. Онова, което искаше да му каже, беше: Животът ти свърши, млади Джуний; примири се. Но имаше вероятност това да предизвика у него желание да сподели още неща, които Кориолан нямаше енергия да изслуша. Внезапното отсъствие на задължения в живота му — към ученето, семейството, бъдещето му — беше изсмукало силите му. Дори най-дребните задачи изглеждаха непосилни.
Няколко минути преди единайсет съквартирантите им — приказливо момче с кръгло лице на име Смайли и миниатюрният му приятел Бъг — дойдоха да ги вземат. Четиримата тръгнаха към столовата, където бяха подредени дълги маси с изпочупени пластмасови столове.
— Във вторник дават яхния! — съобщи Смайли. Макар че беше миротворец от по-малко от седмица, той изглежда не само познаваше, но и се наслаждаваше на режима. Кориолан взе пукнат поднос, на който имаше нещо, което приличаше на кучешка храна, украсена с картофи. Гладът и ентусиазмът на другарите му му даде смелост, той вкуси една хапка и установи, че храната е напълно годна за ядене, макар и много пресолена. Получи също две половинки круша от консерва и голяма чаша мляко. Не беше елегантно, но засищащо. Осъзна, че като миротворец е слабо вероятно да умре от глад. Всъщност беше му гарантирана по-питателна храна от това, което получаваше вкъщи.
Смайли обяви, че всички те са приятели завинаги и докато обедът свърши, Кориолан и Джуний получиха прякори съответно Джент и Бийнпоул, единият заради джентълменските си маниери на хранене, а другият, защото беше висок като върлина. Кориолан се зарадва на прякора, защото последното, което искаше, беше да чуе името Сноу. Никой от съквартирантите не коментира името му, нито изобщо спомена Игрите на глада. Оказа се, че наборниците имат достъп само до един телевизор в помещението за почивка и сигналът е толкова лош, че рядко го пускаха. Ако Бийнпоул беше виждал Кориолан в Капитола, той не правеше връзка между ментора от Игрите на глада и сумтящото момче пред себе си. Може би никой не го беше разпознал, защото никой не очакваше той да е тук. Или може би известността му се разпростираше само до Академията и малкото безработни в Капитола, които имаха време да следят драмата. Кориолан се отпусна достатъчно, за да спомене, че баща му е бил военен и е загинал през войната, че има баба и братовчедка и че е свършил училище предишната седмица.
За негово учудване, той откри, че Смайли и Бъг, както и много от другите миротворци не са родени в Капитола, а са от окръзите.
— О, разбира се — каза Смайли. — Да си миротворец е хубава работа, ако можеш да я получиш. По-добре, отколкото във фабриката. Много храна и достатъчно пари, за да изпращам на семейството си. Някои хора ни се присмиват, но аз казвам, че войната е минало, а работата си е работа.