Фест, Персефона и Лизистрата наминаха тази вечер, всички много загрижени за теб, и г-жа Плинт се обади, за да ѝ дам адреса ти. Мисля, че иска да ти пише.
Нашият апартамент сега официално излиза на пазара, благодарение на известна помощ от семейство Дулитъл. Плурибус казва, че ако не можем веднага да си намерим жилище, той има две свободни стаи над клуба, където може да се настаним и че може би мога да помагам с костюмите, ако пак го отвори. Той също така намери купувачи за някои от мебелите ни. Много е любезен и каза да ти предам поздравите му — на теб и на Луси Грей. Успя ли да се видиш с нея? Това е единственото хубаво нещо сред цялата тази лудница.
Извинявай, че писмото е толкова кратко, но вече е много късно и имам много работа. Просто исках да ти напиша нещо, за да ти припомня колко много те обичаме и колко ни липсваш. Знам, че сигурно нещата са много трудни, но не губи надежда. Тя ни е крепила през най-черните дни и ще ни крепи и сега. Моля те ми пиши и ми разкажи за живота си в 12. Може да не изглежда идеален, но кой знае до какво може да доведе?
Кориолан зарови лице в ръцете си. Капитолът се подиграва с името Сноу? Грандмама губи ума си. Техният дом са две мизерни стаи над нощен клуб, където Тайгрис шие трика с пайети? Това ли беше съдбата на великолепното семейство Сноу?
А и какво можеше да се каже за него, Кориолан Сноу, бъдещия президент на Панем? Животът му, трагичен и безсмислен, се разгърна пред него. Видя се след двайсет години, надебелял и оглупял, доброто възпитание избито от него, мозъкът му атрофирал до точката, където не може да мисли за нищо друго, освен за най-основни, животински неща като глад и сън. Луси Грей, след като е излиняла в лабораторията на д-р Гол, отдавна ще е умряла и сърцето му ще е умряло с нея. Двайсет прахосани години и за какво? А когато отслужи времето си? Ами просто ще подпише нов договор, защото дори тогава унижението ще бъде прекалено голямо. А какво би го чакало в Капитола, ако се върне? Грандмама ще е умряла. Тайгрис ще е на средна възраст, но ще изглежда по-стара, ще шие безкрайно като робиня, добротата ѝ ще се е превърнала в безцветност, съществуването ѝ ще е повод за шеги от онези, на които трябва да угажда, за да си осигури хляба. Не, той никога няма да се върне. Ще остане в 12 като онзи старец в столовата, защото това е неговият живот. Без партньор, без деца, без адрес, освен казармата. Другите миротворци ще са неговото семейство. Смайли, Бъг, Бийнпоул — неговите братя. И няма да види повече никого от къщи. Никога.
Заля го отровна вълна от носталгия и отчаяние и усети ужасна болка в гърдите си. Беше сигурен, че получава сърдечен удар, но не направи опит да повика за помощ, а вместо това се сви на кълбо и притисна лице към възглавницата. Може би така беше най-добре. Защото нямаше изход. Нямаше къде да избяга. Нямаше надежда за спасение. Нямаше бъдеще, което да не е жива смърт. На какво можеше да се надява? Яхния? Чаша джин седмично? Да го повишат от мияч на чинии до старши мияч на чинии? Не беше ли по-добре да умре сега, бързо, вместо да го протака болезнено в продължение на години?
Някъде — стори му се много далече — чу да се затваря врата. По коридора се разнесоха стъпки, спряха за минута и после продължиха към него. Той стисна зъби и заповяда на сърцето си да спре веднага, защото не искаше повече да има нищо общо със света и беше време да се разделят. Но стъпките станаха по-силни и спряха пред вратата. Дали някой го търсеше? Дали беше патрулът? Да го видят в това унизително положение? Да злорадстват за нещастието му? Той чакаше да чуе смеха, подигравките и после със сигурност щеше да последва наряд в тоалетните.
Вместо това чу как един спокоен глас казва:
— Това легло свободно ли е?
Тих и познат глас…
Кориолан се обърна на леглото и отвори очи, за да се увери в това, което ушите му вече знаеха. На прага в камуфлажна униформа, по която все още личаха гънките от пакета и която, колкото и да е странно, му отиваше, стоеше Сеян Плинт.
22
Кориолан не се беше радвал толкова на никого през живота си.
— Сеяне! — извика той. Скочи от леглото си, приземи се несигурно на боядисания бетонен под и обви ръце около новодошлия.
Сеян го прегърна.
— Това е учудващо топло посрещане на човека, който за малко не те уби!
Кориолан се засмя леко истерично и за момент се замисли дали твърдението е вярно. Сеян наистина беше застрашил живота му, като се промъкна на арената, но да го обвинява за всичко останало беше прекалено. Колкото и изнервящ понякога да беше Сеян, той нямаше участие във вендетата на декана Хайботъм срещу баща му или в провала с носната кърпа.