— Това ще изисква доста работа — каза Кориолан. — Не знам какво ме прихвана да поискам да съм в Дванайсет.
— Очевидно е съвсем случайно — подразни го Сеян.
Кориолан се почувства като глупак и усети, че се изчервява.
— Дори не знам как да я намеря. Или дали все още ще се интересува от мен сега, след като се промениха толкова много неща.
— Майтапиш се, нали? Тя е влюбена до уши в теб — каза Сеян. — И не се тревожи, ще я намерим.
Докато помагаше на Сеян да разопакова багажа си и да си оправи леглото, Кориолан научи последните новини от Капитола. Подозренията му за Игрите на глада бяха основателни.
— На другата сутрин не се споменаваше нищо за тях — каза Сеян. — Когато отидох в Академията да получа документите, чух някои преподаватели да си говорят каква грешка е било да участват ученици, поради което си мисля, че това няма да се повтори. Но няма да се учудя, ако догодина пак видим Лъки Фликърман или пак отворят пощите за подаръци и залагане.
— Нашият принос — каза Кориолан.
— Така изглежда — отговори Сеян. — Сатирия каза на професор Сикъл, че д-р Гол е твърдо решена по някакъв начин да продължи. Сигурно като част от нейната вечна война. Вместо битки, имаме Игрите на глада.
— Да, за да наказваме окръзите и да помним какви зверове сме — каза Кориолан, като съсредоточено подреждаше сгънатите чорапи на Сеян в шкафчето.
— Какво? — попита Сеян и го изгледа особено.
— Не знам — каза Кориолан. — Сякаш… нали знаеш как винаги измъчваше онзи заек или гореше месото на някое същество?
— Сякаш ѝ доставяше удоволствие? — попита Сеян.
— Точно така. Според мен тя си мисли, че всички сме такива. Убийци по рождение. На които насилието им иде отвътре — каза Кориолан. — Игрите на глада са напомняне за това какви чудовища сме и колко ни е нужен Капитолът, за да ни пази от хаоса.
— Значи светът не само е жестоко място, но и на хората им доставя удоволствие тази жестокост? Нещо като есето за всички неща, които ни харесват във войната — каза Сеян. — Сякаш тя е някакво голямо представление. — Той поклати глава. — Нали нямаше да се замисляме за тези неща.
— Забрави ги — каза Кориолан. — Нека се радваме, че тя излезе от живота ни.
Появи се отчаяният Бийнпоул, който вонеше на тоалетни и белина. Кориолан го запозна със Сеян, който, като научи за проблемите му, го ободри и обеща да му помогне със строевата подготовка.
— И на мен ми трябваше известно време, за да се справя, като бях в училище. Но щом аз мога да науча тези неща, и ти можеш.
След малко дойдоха Смайли и Бъг и топло поздравиха Сеян. Бяха загубили всичките си пари на покер, но се вълнуваха около развлеченията през следващата събота.
— В „Таласъма“ ще има оркестър.
Кориолан почти скочи върху него.
— Оркестър? Какъв оркестър?
Смайли сви рамене.
— Не си спомням. Но някакво момиче ще пее. Казват, че е много добра. Луси някоя си.
Луси някоя си. Сърцето на Кориолан подскочи и той се усмихна до уши.
Сеян също се захили.
— Наистина ли? Е, ето нещо, което ще очакваме.
След като загасиха осветлението, Кориолан лежеше и сияеше, гледайки в тавана. Луси Грей не само беше жива, тя беше в 12 и щеше да я види следващата седмица. Неговото момиче. Неговата любов. Неговата Луси Грей. По някакъв начин бяха оцелели от декана, от докторката и от Игрите. След всички тези седмици, изпълнени със страх, копнеж и несигурност, щеше да я прегърне и никога вече да не я пусне. Нали за това беше дошъл в 12?
Но не беше само заради новината за нея. Колкото и да беше иронично, появата на този дразнител от десетилетие насам, Сеян, го беше върнала към живота. Не само с дипломата и обещанието за сладки, нито заради уверенията му, че Капитолът не го презира, нито дори заради надеждата за кариера като офицер. Кориолан изпитваше голямо облекчение, че ще има някой, който познава неговия свят, с когото да си говори и още по-важно, някой, който знае истинската му стойност в света. Почувства се окуражен от факта, че Страбон Плинт беше позволил на Сеян да настоява дипломирането му да е част от сделката за физкултурния салон и го прие като поне частична отплата за това, че спаси живота на Сеян. Старият Плинт не го беше забравил, беше сигурен в това, и може би щеше да е готов да използва богатството и властта си, за да му помогне в бъдеще. И, разбира се, мами го обожаваше. Може би в крайна сметка нещата не бяха толкова отчайващи.