— Той издържа години — увери Плурибус грандмама. — Каня се да заделя двайсетина за себе си.
Бабата на Кориолан се засмя.
— Това е ужасно.
— Не, скъпа моя. Ужасно е това, което се случва без тях — каза Плурибус.
Той не продължи, но грандмама престана да се смее. Тя хвърли поглед на Кориолан и ръката ѝ за секунда стисна неговата. Изглеждаше неволно, почти спазъм. После тя погледна сандъците и като че ли пресмяташе нещо наум.
— Колко можеш да ми дадеш? — попита тя собственика на клуба. Кориолан занесе един сандък вкъщи с количката си, а другите двайсет и девет пристигнаха след полунощ, тъй като запасяването с храна беше обявено за незаконно. Кир и един негов приятел качиха сандъците по стълбите и ги струпаха насред пищно обзаведения хол. Върху купчината поставиха една-единствена кутия мляко — подарък от Плурибус — и им пожелаха лека нощ. Кориолан и Тайгрис помогнаха на грандмама да ги скрие в шкафовете, в елегантните гардероби, дори зад стария часовник.
— Кой ще изяде всичко това? — попита той. По онова време в живота му все още имаше бекон, а понякога и печено. Мляко се намираше трудно, но имаше предостатъчно сирене и на вечеря можеше да се очаква някакъв десерт, дори да беше само хляб с конфитюр.
— Една част ще изядем ние. Може би ще успеем да изтъргуваме другата — беше казала грандмама. — Те ще са нашата тайна.
— Не обичам боб — отвърна нацупено Кориолан. — Поне така си мисля.
— Е, ще накараме готвачката да намери някаква вкусна рецепта — беше казала грандмама.
Но готвачката беше мобилизирана през войната, а после беше умряла от грип. Както се оказа, грандмама не знаеше дори как се пуска печката, какво оставаше да намери някаква рецепта. Беше се паднало на осемгодишната Тайгрис да вари боба и да прави от него гъста яхния, после супа и накрая разводнения бульон, с който се налагаше да се прехранват през войната. Боб. Зеле. Дажба хляб. Хранеха се с тези неща, ден след ден, в продължение на години. Това със сигурност беше попречило на растежа му. Със сигурност щеше да е по-висок, с по-широки рамене, ако имаше повече храна. Но мозъкът му се беше развил нормално; или поне така се надяваше. Боб, зеле, черен хляб. Кориолан намрази тези неща, но благодарение на тях беше жив, без да се срамува и да се превърне в канибал, който се храни с трупове от улицата.
Устата му се изпълни със слюнка и Кориолан преглътна, като посегна към позлатената чиния, украсена с герба на Академията. Дори през най-мизерните времена в Капитола не липсваха елегантни сервизи и той вкъщи беше изял много зелеви листа, сервирани във фин порцелан. Взе си ленена салфетка, вилица и нож. Вдигна капака на първия сребърен съд, под който гореше спиртник, и го лъхна пара. Лучено пюре със сметана. Сипа си скромно една лъжица и се помъчи да не му потече слюнка. Варени картофи. Тиква. Печено свинско. Горещи хлебчета и бучка масло. После поразмисли, и си взе две бучки масло. Напълни чинията си, но така, че да не изглежда лаком. Не и за тийнейджър.
Той сложи чинията си на масата до Клеменция и се върна да си вземе десерт от количката, защото миналата година десертите свършиха и не можа да опита тапиоката. Сърцето му прескочи при вида на редиците триъгълни парчета ябълков пай, всяко украсено с хартиено знаменце с герба на Панем. Пай! Кога за последен път беше вкусвал такова нещо? Той посегна към едно средно голямо парче, когато някой пъхна чиния с огромно парче пай под носа му.
— О, вземи си голямо. Момче като теб, което сега расте, може да се справи с него.
Очите на декана Хайботъм сълзяха, но вече не бяха така изцъклени, както тази сутрин. Всъщност той се взираше в Кориолан изненадващо зорко.
Кориолан пое чинията с усмивка, която се надяваше, че изглежда момчешка и дружелюбна.
— Благодаря ви, сър. Винаги ще ми се намери място за пай.