— Да саботира производството? С каква цел? — попита Кориолан.
— Не знам — каза Сеян. — С надежда бунтът да продължи?
Кориолан само поклати глава. Защо тези хора си мислеха, че за да организират бунт, им стига единствено гняв? Нямаха армия, оръжия и власт. В Академията бяха научили, че неотдавнашната война е била започната от бунтовници от Окръг 13, които са успели да получат достъп и да разпространят оръжия и средства за комуникация за съучастниците си в целия Панем. Но 13 беше изчезнал в облака от ядрената експлозия, заедно със състоянието на семейство Сноу. Не беше останало нищо и всяка мисъл за повторен бунт беше чиста глупост.
Когато се явиха, Кориолан се изненада, че му зачисляват пушка, защото обучението му в най-добрия случай беше минимално.
— Не се тревожи, майорът каза, че трябва единствено да стоим мирно — каза му друг новобранец.
Натовариха ги в камион, който излезе от базата и тръгна по околовръстния път на Окръг 12. Кориолан беше нервен, защото това беше първата му истинска задача като миротворец, но и малко развълнуван. Преди няколко седмици беше ученик, а сега имаше униформа, оръжие, беше мъж. А дори и миротворецът с най-нисък чин притежаваше власт, която му беше дадена поради връзката му с Капитола. При тази мисъл той изпъна рамене.
Докато камионът обикаляше около окръга, сградите станаха не само мръсни, но направо мизерни. Вратите и прозорците на грохналите къщи зееха отворени в горещината. На праговете седяха жени с изпити лица и гледаха как полуголите деца с изхвръкнали ребра си играеха вяло в пръстта. Помпите в някои дворове говореха, че няма течаща вода, а провисналите електропроводи подсказваха, че електричеството не е гарантирано.
Тази степен на нищета изплаши Кориолан. През по-голямата част от живота си той все нямаше пари, но семейство Сноу винаги полагаха много усилия да поддържат приличен вид. Тези хора се бяха предали и дълбоко в себе си той ги обвиняваше за окаяното им положение. Той поклати глава.
— Изливаме толкова много пари в окръзите — каза той. Сигурно беше вярно. Хората в Капитола винаги се оплакваха от това.
— Изливаме пари в индустриите, не в самите окръзи — каза Сеян. — Хората са оставени да се оправят сами, както могат.
Камионът излезе от пътя със сгурийната настилка и пое по друг черен път, като обиколи голяма поляна с изсъхнала от слънцето пръст и бурени, която завършваше в гора. В някои паркове в Капитола имаше залесени части, но дори те бяха доста добре поддържани. Кориолан си помисли, че това е, което хората разбират под гора или дори дива природа. Навсякъде растяха дебели дървета, лиани и храсти. Самото безредие беше тревожно. А и кой знае какви същества обитаваха това място? Той настръхна, като чу смесицата от жужене, бръмчене и шумолене. Каква врява вдигаха птиците тук!
В края на гората се издигаше голямо дърво, а клоните му се разпростираха като големи, възлести ръце. От един почти хоризонтален клон висеше примка. Точно под нея беше построена груба платформа с два капака на пода.
— Все ни обещават истинска бесилка — каза майорът, който беше на средна възраст и командваше групата. — Докато ни я пратят, построихме това. Преди ги издигахме с въже от земята, но умираха прекалено бавно и кой има време да чака?
Едната от жените новобранки, която Кориолан разпозна от разходката си до базата, вдигна неуверено ръка.
— Кого ще бесим?
— О, някакъв бунтар, който се опитал да затвори мините — каза майорът. — Те всички са бунтари, но този е бил водачът. Казва се Арло еди-кой си. Все още издирваме съучастниците му, макар че не знам къде планират да избягат. Няма къде да избягат. Хайде, всички слизайте!
Ролята на Кориолан и Сеян беше главно декоративна. Те стояха свободно под строй в задната редица на един от двата взвода от по двайсет души, заградили платформата от двете страни. Други шейсет миротворци се разпръснаха из поляната. На Кориолан не му беше приятно да е с гръб към цялата тази дива флора и фауна, но заповедите си бяха заповеди. Той гледаше право напред, през поляната и към окръга, откъдето започна да се излива непрекъснат поток от хора. Ако се съдеше по вида им, много идваха направо от мините, защото лицата им бяха черни от въглищен прах. Към тях се присъединиха много сравнително по-чисти жени и деца и семействата се събираха на поляната. Кориолан бе обзет от тревога, когато десетките станаха стотици, а идваха още и още хора, като тълпата заплашително нарастваше.
Три автомобила бавно пристигнаха по черния път към бесилката. От първия — стара кола, която би била сметната за луксозна преди войната — излезе кметът на Окръг 12 Лип, последван от жена на средна възраст с изрусена коса, и Мейфеър, момичето, което Луси Грей беше нападнала със змията в деня на Жътвата. Те застанаха близо един до друг от страната на платформата. Комендантът Хоф и пет-шест офицери слязоха от втора кола. На предния капак се развяваше знамето на Панем. Вълна от тъжни възгласи премина през тълпата, когато се отвори вратата на последната кола — бял микробус на миротворците. Двама пазачи скочиха на земята, после се обърнаха да помогнат на затворника да излезе. Тежко окован, високият слаб мъж успя да остане на крака, докато го отвеждаха към платформата. Той с усилие повлече веригите си по паянтовите стъпала и пазачите го накараха да застане върху единия от двата капака.