Майорът излая заповед „Мирно“ и Кориолан изпъна тяло. Стриктно погледнато, той би трябвало да гледа само напред, но с крайчеца на окото си виждаше част от действието и се почувства скрит на задния ред. Никога не беше виждал екзекуция на живо, само по телевизията, и по някакъв начин не можеше да отвърне поглед.
Тълпата замълча, а един миротворец прочете списъка с престъпленията, в които осъденият Арло Чанс беше обвинен, включително убийството на трима души. Въпреки че се мъчеше гласът му да стига до всички, той звучеше неубедително в горещия влажен въздух. Когато свърши, комендантът кимна на миротворците на платформата. Те предложиха на осъдения превръзка за очите, която той отказа, и после сложиха примката на шията му. Мъжът се държеше стоически и гледаше в далечината, докато чакаше края си.
От другата страна на платформата се разнесе барабанен бой, който предизвика плач от предния ред на тълпата. Кориолан отклони поглед, за да види откъде идва. Една млада жена със светлокафява кожа и дълга черна коса се издигна над масата от хора, докато някакъв мъж се мъчеше да я дръпне, но тя отчаяно се бореше да мине напред и пищеше:
— Арло! Арло!
Миротворците вече бяха до нея.
Гласът имаше наелектризиращо въздействие върху Арло. По лицето му се изписа първо изненада, после ужас.
— Бягай! — изкрещя той. — Бягай, Лил! Бягай! Бя…! — Звукът от отварянето на капака и последвалото опъване на въжето го прекъснаха по средата на думата и тълпата ахна. Арло пропадна три метра надолу и изглежда умря моментално.
В зловещата тишина, която последва, Кориолан усети как по тялото му се стича пот, докато чакаше развръзката. Дали хората щяха да ги нападнат? Дали от него се искаше да стреля срещу тях? Помнеше ли как се стреля с пушката? Той напрегна слух за някаква заповед. Вместо това чу гласа на мъртвеца, който се носеше призрачно от леко полюшващия се труп.
— Бягай! Бягай, Лил! Бягай! Бя…!
23
По гърба на Кориолан преминаха тръпки и той усети как останалите новобранци също настръхват.
— Бягай! Бягай, Лил! Бя…!
Викът се издигна и го заля, отрази се в дърветата и го удари в гърба. За момент помисли, че се е побъркал. Наруши заповедта и се огледа, сякаш очакваше армия от Арловци да нахлуе през дърветата. Нямаше нищо. Нямаше никой. После звукът се разнесе отново на един-два метра над главата му.
— Бягай! Бягай, Лил! Бя…!
При вида на малката черна птица той се пренесе в лабораторията на д-р Гол, където беше видял същите същества, кацнали в горната част на клетката. Сойки-бъбривки. Ами да, гората сигурно беше пълна с тези птици, имитиращи предсмъртния вик на Арло, също както бяха имитирали воплите на авоксите в лабораторията.
— Бягай! Бягай, Лил! Бя…! Бягай! Бягай, Лил! Бя…!
Обърна се, за да застане пак мирно и забеляза смущението, което птиците бяха предизвикали в редиците на новобранците, макар че останалите миротворци бяха съвсем равнодушни. Свикнали са, помисли си Кориолан. Съмняваше се, че изобщо би могъл да свикне с нечий предсмъртен вик, повтарящ се като рефрен. Но сега викът се промени и се превърна в мелодия. Поредица от ноти, отразяващи интонацията на гласа му. Въздействието им беше още по-силно от думите.
Някъде сред тълпата миротворците бяха задържали жената Лил и я отвеждаха. Тя издаде един последен отчаян вопъл, а птиците подхванаха и него, първо като глас, а после като част от аранжимента. Човешкият глас изчезна и остана само музикален хор от думите на Арло и Лил.
— Сойки-присмехулки — измърмори войникът пред него. — Гадни мутове.
Кориолан си спомни разговора си с Луси Грей преди интервюто.
— Е, нали знаеш какво казват хората? Шоуто не е свършило, докато не запее сойката-присмехулка.