— Сойката-присмехулка? Наистина ли? Според мен си измисляш някои неща.
— Не и това. Сойката-присмехулка е истинска птица.
— И пее в твоето шоу?
— Не в моето, скъпи. В твоето. Е, поне в шоуто на Капитола.
Сигурно това е имала предвид. Обесването беше шоуто на Капитола. Сойката-присмехулка може би беше истинска птица. Не беше като сойката-бъбривка. Различна по някакъв начин. Нещо местно, предполагаше той. Но беше странно, че войникът ги беше нарекъл „мутове“. Напрегна очи и се опита да ги види сред листата на дърветата. Сега, като знаеше какво търси, откри няколко сойки-бъбривки. Може би бяха същите като сойките-присмехулки… но не, чакай, ето я! Там по-нагоре. Черна птица, малко по-едра от бъбривка. Изведнъж разперва криле и разкрива две ослепително бели ивици. После вдига човка и запява. Сигурен беше, че току-що е видял първата си сойка-присмехулка и моментално намрази тези птици.
Песента на птиците разстрои публиката, шепотът се превърна в мърморене и прерасна в протест, докато миротворците вкарваха Лил в микробуса, с който бяха докарали Арло. Дали щяха да се нахвърлят върху войниците? Без никой да му нареди, той освободи предпазителя на пушката си.
Дъжд от куршуми го накара да подскочи и да се огледа за мъртви тела, но видя само как един от офицерите прибира оръжието си. Офицерът се разсмя и кимна на коменданта, защото току-що беше стрелял в дърветата и беше принудил ятото птици да отлети. Сред тях Кориолан различи няколко с черно-бели криле. Изстрелите усмириха тълпата и се разнесоха виковете на миротворците: „Връщайте се на работа!“ и „Шоуто свърши!“ Тълпата започна да се разотива, а той продължаваше да стои мирно, като се надяваше, че никой не е забелязал неговата нервност.
Когато всички се качиха в камиона, за да се върнат в базата, майорът каза:
— Трябваше да ви предупредя за птиците.
— Какво точно представляват те? — попита Кориолан.
Майорът изсумтя:
— Грешка, ако питаш мен.
— Мутация? — настоя Кориолан.
— Нещо такова. И те, и потомството им — отговори майорът. — След войната Капитолът остави сойките-бъбривки да измрат, което би трябвало да се случи, тъй като всички бяха мъжки. Те обаче бяха хвърлили око на местните сойки-присмехулкии и те, изглежда, не им отказаха. Но след няколко години всички сойки-бъбривки ще са измрели, и тогава ще видим дали новите птици ще продължат да се размножават.
Кориолан нямаше желание през следващите двайсет години да слуша техните серенади, съпровождащи местните екзекуции. Може би, ако някога стане офицер, ще организира ловна дружина и ще разчисти горите от тях. Но защо да чака? Защо да не го предложи сега, като форма за упражнение за новобранците? Без съмнение никой не харесваше тези птици. Идеята го ободри. Обърна се към Сеян, за да му разкаже плана, но лицето на Сеян беше толкова мрачно, колкото беше навремето в Капитола.
— Какво има?
Сеян продължаваше да гледа към гората, когато камионът спря.
— Не обмислих нещата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Кориолан.
Но Сеян само клатеше глава.
Обратно в базата те върнаха оръжието и неочаквано им дадоха свободно време до вечеря в пет часа. Веднага щом облякоха работните си униформи, Сеян измърмори, че трябва да пише на майка си и изчезна някъде. Кориолан намери писмо, което един от съквартирантите им му беше донесъл. Позна дребния, разкривен почерк на Плурибус Бел и се настани в леглото, за да го прочете. Голяма част от писмото потвърждаваше онова, което Тайгрис вече му беше писала: че Плурибус е на разположение на семейство Сноу както за продажбата на вещите им, така и с предложението за временна квартира, когато решат какво да правят. Но един параграф изненада Кориолан.
Съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Наказанието на Каска Хайботъм е прекомерно и ме накара да се замисля. Струва ми се вече ти казах, че те с баща ти бяха много близки в университета. Но си спомням, че към края се скараха. Много нетипично за тях. Каска беше бесен и повтаряше, че е бил пиян и че цялото нещо е било шега. Че му е направил услуга. Баща ти си тръгна, а Каска остана и продължи да пие, докато заведението затвори. Попитах го, какво се е случило, но той само повтаряше: „като нощните пеперуди към пламъка“ Беше много пиян. Предположих, че след време са се сдобрили, но може и да не са. Скоро след това и двамата започнаха работа и вече рядко ги виждах. Хората се променят.
Това кратко описание даваше на Кориолан възможно най-правдоподобното обяснение дотук за омразата, която деканът Хайботъм хранеше към него. Кавга. Раздяла. Знаеше, че не са се сдобрили, а вероятно и още са се скарали, поради горчивината, с която деканът говореше за баща му. Какво дребно човече беше този Каска Хайботъм, щом още не можеше да преглътне раните от някакво скарване в училище. Дори и сега, толкова години след смъртта на въображаемия си преследвач. Отърси се, не можеш ли?, помисли си той. Какво значение има това сега?