Всички отпиха по една глътка, което предизвика кашляне и тупане по гърба, затова запазиха останалото за шоуто.
Кориолан, който все още притежаваше няколко пуканкови топки, поиска да вземе билети, но му казаха да почака.
— Плаща се после — каза един мъж. — По-добре сядайте, ако искате да вземете хубави места. Ще е претъпкано. Момичето се върна.
Да си запазиш място означаваше да вземеш някоя стара щайга, трикрако столче или пластмасова кофа от натрупаните в ъгъла и да се настаниш на място, откъдето се вижда сцената, която представляваше дървени палети, подредени в дъното на „Таласъма“. Кориолан си избра място до стената, някъде по средата. На мъждивото осветление Луси Грей нямаше да го забележи, а той точно това искаше. Трябваше му време, за да прецени как да действа. Дали беше чула, че той е тук? Най-вероятно не, защото кой би ѝ казал? В базата беше просто Джент и приключенията му в Игрите на глада не бяха известни.
Стъмни се и някой натисна ключ, който задейства разнородни лампи, събрани на едно място чрез древен кабел и няколко подозрителни на вид разклонители. Кориолан потърси с очи най-близкия изход, предусещайки, че пожарът е неизбежен. Като се имаше предвид старата дървена постройка и натрупания въглищен прах, случайна искра би могла да предизвика моментален пожар. „Таласъма“ започна да се пълни с миротворци и местни хора, повечето мъже, но имаше и доста жени. Събрали се бяха вече сигурно към двеста души, когато едно слабичко, около дванайсетгодишно момче с шапка, украсена с многоцветни пера, излезе на сцената и постави микрофон, свързан с кабел към поставен встрани бокс. Момчето довлече един дървен сандък, постави го зад микрофона и се оттегли на мястото, оградено с парцаливо одеяло. Появата му оживи публиката и тя започна да ръкопляска ритмично, по начин, който изглежда беше заразителен. Дори и Кориолан не усети как вдигна ръце и запляска. Обадиха се гласове, които искаха шоуто да започва и тъкмо когато изглеждаше, че това никога няма да стане, одеялото се отмести и на сцената излезе малко момиче с розова клоширана рокличка. Момичето направи реверанс.
Публиката я аплодира и момичето заудря по барабана, закачен с каишка на врата ѝ, а после с танцувална стъпка тръгна към микрофона.
— Браво, Мод Айвъри! — извика един миротворец близо до Кориолан и той се досети, че това е братовчедката, която Луси Грей беше споменала и която можеше да запомни всяка песен, щом я чуе веднъж. Нелесна задача за такова малко дете: момичето беше най-много осем-девет годишно.
Тя скочи на сандъка зад микрофона и махна с ръка на публиката.
— Здравейте, всички, благодаря ви, че дойдохте тази вечер! Достатъчно разгорещено ли ви е тук? — попита тя със сладък, чуруликащ глас. — Казвам се Мод Айвъри и имам удоволствието да ви представя Ятото! — Публиката ѝ ръкопляска и момичето се поклони няколко пъти на всички страни, докато аплодисментите утихнаха достатъчно, за да започне представянето.
— Там Амбър, мандолина!
Зад завесата излезе висок костелив младеж с шапка с пера. Държеше инструмент, подобен на китара, но по-скоро с форма на сълза. Застана до Мод Айвъри, без изобщо да обръща внимание на публиката, само пръстите му се движеха по струните. После момчето, което беше поставило микрофона на сцената, се появи с цигулка.
— Кларк Кармайн, цигулка! — обяви Мод Айвъри, а той засвири и премина по сцената.
— И Барб Азур, бас!
Влачейки инструмент, който беше нещо като огромна цигулка, стройна жена, облечена с дълга до глезените синя карирана рокля, махна стеснително на публиката и се присъедини към останалите музиканти.
— И сега, току-що завърналата се от Капитола, единствената и неповторима Луси Грей Беърд!
Кориолан затаи дъх, а в същото време тя изскочи на сцената с китара в ръка, полите на яркозелената ѝ рокля проблясваха, а чертите на лицето ѝ бяха подчертани с грим. Публиката стана на крака. Тя изтича напред, а Там Амбър отмести сандъка на Мод Айвъри и ѝ освободи място зад микрофона.
— Здравейте, вие от Окръг дванайсет, липсвах ли ви? — Тя се смееше, докато те ревяха в отговор. — Обзалагам се, че не сте очаквали да ме видите отново, а същото може да се каже и за мен. Но ето ме тук. Върнах се.
Насърчаван от колегите си, един миротворец стеснително се приближи към сцената и ѝ подаде пълна до половината бутилка с бял алкохол.
— О, какво е това? За мен ли е? — попита тя и пое бутилката. Миротворецът направи жест с ръка, който показваше, че бутилката е от цялата група. — Сега, вие всички знаете, че аз спрях да пия, когато бях на дванайсет! — Последва силен смях. — Какво? Наистина спрях. Разбира се, няма нищо лошо да имам малко под ръка за лечебни цели. Благодаря ви. Сърдечно благодаря. — Разгледа бутилката, после хвърли многозначителен поглед към публиката и отпи една глътка. — За прочистване на гърлото! — каза тя невинно в отговор на ревовете. — Знаете ли, колкото и да сте лоши с мен, не знам защо, но винаги се връщам при вас. Така е. Това ми напомня за една стара песен.