Балада за пойни птици и змии

Луси Грей прокара пръсти по струните на китарата си и се обърна към останалите от Ятото, които се бяха наредили в полукръг около микрофона.

— Хайде, красиви птички. И едно, и две, и три…

Музиката засвири, светла и оптимистична. Кориолан почувства, че започва да тактува с крак, още преди Луси Грей да се е навела към микрофона.

Сърцето ми е глупаво, така е.
Дете е Купидон, вина той няма.
Ритай го, стреляй го, убий го,
то пак ще пропълзи до теб.

На сърцето нещо му има, от дума не разбира.
Ти си като мед, привличаш пчелите.
Ужили го, стисни го, хвърли го,
то пак ще пропълзи до теб.

Щеше ми се да е важно,
че реши да го разбиеш.
Защо разби сърцето,
което те обичаше?

Приятно ли ти стана
като го захвърли,
като стъпка сърцето,
което те обичаше.

Луси Грей остави микрофона и даде възможност на Кларк Кармайн да излезе напред и да покаже майсторско свирене на цигулката с вариации на мелодията, а останалите отзад го подкрепяха. Кориолан не можеше да свали очи от светналото лице на Луси Грей, такова, каквото не го беше виждал преди. Така изглежда тя, когато е щастлива, помисли си той. Тя е красива! Красива по начин, който всеки може да види, а не само той. Това можеше да е проблем. Сърцето му се разкъса от ревност. Но не. Тя беше неговото момиче, нали? Спомни си песента, която беше изпяла на интервюто, за момчето, което беше разбило сърцето ѝ, и разгледа музикантите на сцената за евентуален заподозрян. Единствената възможност беше Там Амбър със своята мандолина, но между тях не прехвърчаха искри. Някой от местните, може би?

Публиката аплодира Кларк Кармайн и Луси Грей пак взе микрофона.

Сърцето ми в капан ти хвана.
Всички се подсмихват.
И макар разбито и хванато в примка,
то пак пълзи към теб.

Сърцето ми подскача като заек.
Изтласква кръв, но то е само навик,
Луда съм, защото
то пак пълзи към теб.

Изгори го, отблъсни го, не го връщай,
счупи го, изпечи го, превземи го,
разбий го, повали го, каквото искаш го прави,
то пак ще пропълзи до теб.

След дълги аплодисменти и доста крясъци, публиката се настани да слуша още песни.

Кориолан знаеше от времето в Капитола, когато помагаше на Луси Грей да репетира, че Ятото имат широк и разнообразен репертоар и изпълняват много инструментални парчета. Понякога някои от музикантите напускаха и се скриваха зад одеялото, за да оставят сцената на двама или на соло изпълнител. Там Амбър изпъкна с изпълненията си на мандолина, като заслепи тълпата със светкавичното движение на пръстите си, докато лицето му оставаше безизразно и дистанцирано. Мод Айвъри, любимката на публиката, я изненада с една тъжно-смешна песен за дъщерята на миньора, която се удавила, като покани слушателите си да се присъединят към припева и учудващо много от тях го направиха. А може и да не беше толкова учудващо, като се имаше предвид, че повечето вече бяха общително пияни.

О, моя мила, о, моя мила,
о, моя мила Клементайн,
изчезна и си отиде завинаги,
ужасно съжалявам, Клементайн.

Някои песни на места бяха неразбираеми, с много непознати думи и Кориолан се мъчеше да схване смисъла, но после си спомни думите на Луси Грей, че те са от едно отминало време. В такива моменти петимата от Ятото се обръщаха един към друг, съсредоточаваха се и изграждаха сложна хармония с гласовете си.

За щастие повечето песни бяха по-нови и му допадаха. Концертът завърши с песен, която той знаеше от Жътвата…

Не, сър,
нищо, което може да ми вземете, не струва пукната пара.
Вземете го, давам го безплатно. Няма да ме заболи.
Нищо, което може да ми вземете, не си струва да се пази!

… и иронията не остана незабелязана за публиката. Капитолът се беше опитал да вземе всичко от Луси Грей, но напълно се беше провалил.