— Не съм направила нищо лошо. Нямате право да ме задържате.
— Съжалявам, мис — каза един миротворец. — За собствената ви сигурност не можем да ви пуснем да си тръгнете сама. Или ще ви придружим, или ще се обадим на баща ви за по-нататъшни инструкции.
Споменаването на баща ѝ накара Мейфеър да млъкне, но не подобри поведението ѝ. Тя се задавяше от гняв и стискаше устни, така че те образуваха една тънка злобна линия, с която съобщаваше, че ще накара някой да си плати, само почакайте и ще видите.
Нямаше много желаещи да я съпроводят до дома ѝ и Кориолан и Сеян получиха нареждане да изпълнят тази задача, дали защото се бяха представили добре на бесенето, или защото бяха относително трезви. Двама офицери и трима други миротворци съставиха придружаващия отряд.
— В този час и при този климат е по-добре да сме предпазливи — каза единият офицер. — Не е далече.
Докато вървяха по улиците и тропаха с ботуши по чакъла, Кориолан напрягаше зрението си в тъмното. В Капитола улиците бяха осветени, но тук трябваше да се разчита на случайните светлини от прозорците и бледите лъчи на луната. Невъоръжен, дори незащитен и от парадната униформа, той се чувстваше уязвим и се държеше плътно към групата. Офицерите имаха оръжие; това вероятно щеше да отблъсне нападателите. Спомни си думите на грандмама: „Собственият ти баща казваше, че тези хора пият вода само защото от небето не вали кръв. Ако не се съобразяваш с това, ще загинеш, Кориолане.“ Дали те дебнеха някъде, чакайки възможност да задоволят жаждата си? Липсваше му сигурността на базата.
За щастие след няколко кратки пресечки, улиците ги отведоха до безлюден площад, който, Кориолан осъзна, беше мястото на годишната Жътва. Няколко прожектори, поставени на неравномерно разстояние един от друг, му помагаха да вижда къде стъпва по калдъръма.
— Оттук мога да се прибера сама — каза Мейфеър.
— Ние не бързаме — отговори един от офицерите.
— Защо не ме оставите на мира? — сопна му се Мейфеър.
— А ти защо не спреш да се мъкнеш с този негодник? — отвърна ѝ офицерът. — Вярвай ми, това няма да свърши добре.
— О, гледай си работата — извика тя.
Пресякоха по диагонал, излязоха от площада и тръгнаха по наскоро павиран път към следващата улица. Отрядът спря пред голяма къща, която в Окръг 12 можеше да мине за представителна резиденция, но би била незабележителна в Капитола. През прозорците, широко разтворени в августовската жега, Кориолан виждаше части от добре осветени и мебелирани стаи, в които бръмчаха електрически вентилатори и поклащаха пердетата. До ноздрите му достигна ароматът на вечерята — свински бут, стори му се — от което устата му се напълни със слюнка и донякъде заличи вкуса на кръв. Може би беше за добро, че изпусна Луси Грей. Устните му не ставаха за целувка.
Докато един от офицерите отваряше портата, Мейфеър го изблъска, скочи по пътеката и изчезна в къщата.
— Не трябва ли да кажем на родителите ѝ? — попита вторият офицер.
— Какъв смисъл има? — отговори първият. — Нали познаваш кмета. Накрая ние ще сме виновни за нощните ѝ скитания. Мога да мина и без наставленията му.
Другият промърмори нещо в съгласие и групата пое по обратния път през площада. Като вървеше след тях, вниманието му се привлече от тих механичен звук и той погледна към тъмните храсти, които ограждаха едната страна на къщата. В мрака бегло зърна една неподвижна фигура, облегната на стената. От осветлението на втория етаж върху мястото премина светлина и жълтият отблясък разкри Били Тауп с разкървавен нос, вперил гневен поглед директно към него. Притискаше инструмента си — източникът на шума — към гърдите си.
Кориолан отвори уста, за да съобщи факта на другите, но нещо го спря. Какво беше то? Страх? Безразличие? Защото не беше сигурен как Луси Грей ще реагира? Оркестърът ясно беше изразил позицията си по отношение на съперника му, но не знаеше как щяха да реагират, ако Кориолан го издаде и това евентуално доведе до изпращането му в затвора. Какво ще стане, ако това превърне Били Тауп в будещ съчувствие герой, около когото те ще се обединят и ще му простят? Той виждаше, че лоялността между членовете на Ятото имаше дълбоки корени. От друга страна, може и да останат доволни. И особено Луси Грей, която сигурно би се позаинтересувала, че бившият ѝ любим е изтичал в къщата на кметската дъщеря да потърси утеха. Какво ли е направил той, за да бъде изхвърлен от всичко, което принадлежи на Ятото, неговия оркестър и дом? Спомни си последните думи от нейната балада за интервюто.