— Да, никога не е трудно да намериш място за удоволствия — каза деканът. — Никой не го знае по-добре от мен.
— Сигурно е така, сър. — Но това му се стори грешка. Той искаше да се съгласи с твърдението за удоволствията, а не думите му да прозвучат като ехидна забележка за характера на декана.
— Според теб сигурно е така. — Деканът Хайботъм присви очи и продължи да се взира в Кориолан. — И така, какви са плановете ти, Кориолане, след Игрите?
— Надявам се да ме приемат в университета — отговори той. Чуден въпрос. Естествено, поради успеха му в училище това беше очевидно.
— Да, видях името ти сред кандидатите за награда — каза деканът Хайботъм. — Но ако не получиш награда?
Кориолан заекна.
— Е, тогава ние ще… ние ще платим таксата, разбира се.
— Ще можете ли? — Деканът Хайботъм се засмя. — Виж се само, с преправената си риза и обувки, които са ти малки, как се мъчиш да си придаваш важност. Разхождаш се с наперена походка из Капитола, макар че, предполагам, семейство Сноу няма и нощно гърне. Дори с наградата ще ти е трудно, а и още не си я получил, нали така? Чудя се какво ще стане тогава с теб? Какво?
Кориолан не можа да се сдържи и се огледа наоколо, за да види кой друг е чул тези ужасни думи, но повечето хора се хранеха и разговаряха.
— Не се тревожи — никой не знае. Е, почти никой. Да ти е сладък паят, момче.
Деканът Хайботъм се отдалечи, без да си направи труда и той да си вземе пай.
Кориолан най-много от всичко искаше да хвърли пая и да побегне към изхода, но вместо това внимателно върна огромното парче пай на количката. Беше заради прякора. Единствената причина беше, че прякорът е стигнал до ушите на декана Хайботъм и той е разбрал, че е измислен от Кориолан. Колко глупаво от негова страна. Деканът беше прекалено влиятелно лице, дори и сега, за да му се присмива публично. Но дали наистина беше чак толкова ужасно нещо? Всеки учител имаше поне един прякор, много от тях далече по-нелюбезни. А и Надрусаният задник не полагаше особени усилия да прикрие зависимостта си. Той изглежда сам си търсеше да му се подиграват. Дали имаше някаква друга причина да мрази толкова Кориолан?
Каквато и да беше тя, трябваше да поправи нещата. Кориолан не можеше да рискува да загуби наградата заради такова нещо. След университета имаше планове да се заеме с някаква доходна професия. Без образование какви врати щяха да са отворени за него? Той се помъчи да си представи бъдещето си като някакъв нисш държавен чиновник… който прави какво? Контролира разпределението на въглищата за окръзите? Почиства клетки с генетични изроди в лабораторията за мутанти? Събира данъци от Сеян Плинт в неговия разкошен апартамент на Корсо, докато той живее в някаква дупка на петдесет пресечки от центъра? И то ако има късмет! Да се намери работа в Капитола беше трудно, а той щеше само да е завършил Академията и да е без пукната пара, нищо повече. Как щеше да преживява? Със заеми? Да имаш дългове в Капитола открай време означаваше да станеш миротворец и това беше придружено от договор за двайсетгодишна служба кой знае къде. Щяха да го изпратят в някой ужасен западнал окръг, където хората не бяха нищо повече от животни.
Денят, който беше започнал толкова оптимистично, се беше превърнал в катастрофа. Първо заплахата да изгуби апартамента си, после присъждането на най-долния трибут — момиче, което, като се позамислеше, беше определено откачено — и сега откритието, че деканът Хайботъм го мрази достатъчно, за да съсипе шансовете му за наградата и да го обрече на живот в окръзите!
Всеки знаеше какво се случва, ако отидеш в окръзите. Отписват те. Забравят те. В очите на Капитола ти фактически си мъртъв.
3
Кориолан стоеше на празния перон и очакваше пристигането на трибута. Внимателно стискаше в ръце бяла роза с дълго стебло. Идеята да ѝ поднесе подарък беше на Тайгрис. Тя се прибра много късно вечерта в деня на Жътвата, но той я чакаше, за да се посъветва с нея, да ѝ разкаже за униженията и страховете си. Тя не позволи разговора да премине в отчаяние. Той ще получи наградата; трябва да я получи! И ще има блестяща университетска кариера. Колкото до апартамента, първо трябва да научат подробностите. Може би въвеждането на данък не се отнася за тях, а ако се отнася, няма да стане скоро. Може би по някакъв начин ще съберат достатъчно пари, за да го платят. Но той не трябва да мисли за тези неща, а само за Игрите на глада и как да постигне успех.
На тържеството при Фабриция по случай Жътвата, каза Тайгрис, всички били луди по Луси Грей Беърд. Неговият трибут има „качества на звезда“, заявили приятелите на Фабриция, докато се наливали с поска. Братовчедите се съгласиха, че той трябва да направи добро първо впечатление на момичето, така че то да иска да работи с него. Той трябва да се държи с нея не като с осъден на смърт затворник, а като с гост. Кориолан реши да я посрещне на гарата. Това щеше да му даде преднина, както и възможност да спечели доверието ѝ.