Там очевидно се криеше отговорът.
Появи се Мейфеър и затвори прозореца. После дръпна пердетата и Били Тауп потъна в тъмнината. Нещо в храстите изшумоля и моментът премина.
— Корио. — Сеян се беше върнал за него. — Идваш ли?
— Съжалявам, бях се замислил — каза Кориолан.
Сеян посочи към къщата.
— Напомня ми за Капитола.
— Не казваш за вкъщи.
— Не, моят дом винаги ще бъде Окръг две — потвърди Сеян. — Но няма значение. Аз вероятно повече няма да видя нито едното, нито другото място.
Докато се връщаха, Кориолан се питаше какви ли са собствените му шансове пак да види Капитола. Преди идването на Сеян мислеше, че те са нула. Но ако можеше да се върне като офицер, може би дори и герой от войната, нещата щяха да бъдат различни. Разбира се, щеше да му е необходима война, в която да прояви героизъм, също както и Сеян имаше нужда от война, за да стане медик.
Кориолан отпусна рамене, когато портите на базата се затвориха зад гърба му. Изми си лицето, вмъкна се в леглото и заспа под ритмичното хъркане на пияния Бийнпоул отдолу. Подутата му устна пулсираше, докато прекарваше през съзнанието си събитията от вечерта. Всичко се беше случило като в сън — Луси Грей, песните ѝ, радостта ѝ, че го вижда — докато се яви Били Тауп и развали срещата им. Още една причина да мрази Били Тауп, макар че беше доста приятно да види как Ятото го отблъсна. Това потвърждаваше, че Луси Грей е негова.
В неделя на закуска дойде лошата новина, че поради сблъсъците от предишната вечер никой войник не може да излиза от базата сам. Началниците дори обмисляха да забранят ходенето в „Таласъма“. Смайли, Бъг и Бийнпоул, макар и да бяха махмурлии и с рани от предишната вечер, се почувстваха нещастни от това положение, защото нямаше да има нищо хубаво, което да очакват, ако бъдат отменени излизанията им в събота вечер. Сеян се вълнуваше само защото Кориолан се вълнуваше, съзнавайки, че това е още едно препятствие пред срещата му с Луси Грей.
— Може би тя ще дойде да те види — предположи той, докато разчистваха таблите.
— Възможно ли е това? — попита Кориолан, но после си каза, че е по-добре да не идва, дори и да може. Той имаше много малко свободно време по график, а и къде щяха да им позволят да говорят? През оградата? Как би изглеждало това? В романтичната атмосфера на предишната вечер той имаше намерение да я целуне, но, от друга страна, това щеше да предизвика бараж от въпроси от съквартирантите му и несъмнено щеше да шокира някои от офицерите. Цялата им история, включително и принудителното му записване във войската, щеше излезе наяве, а с това и измамата му в Игрите. Още повече че като се има предвид напрежението между местните и миротворците, щеше да е разумно връзката им да се запази в тайна. Шепнене през оградата щеше да насърчи слуховете, че той е симпатизант на бунтовниците и още по-лошо — шпионин. Тайна. Днес ще има рядката възможност да я потърси, но му беше необходим приятел, за да излезе от базата.
— Мисля, че е по-добре да запазим нещата между нас в тайна. Тя може да има неприятности, ако дойде тук. Сеяне, ако нямаш някакви планове за днес…
— Тя живее на едно място, наречено Пласта — каза Сеян. — Близо до гората.
— Какво? — възкликна Кориолан.
— Попитах един миньор снощи. Съвсем между другото — усмихна се Сеян. — Не се тревожи, той беше толкова пиян, че няма да си спомня. И да, с удоволствие ще те придружа.
Сеян обясни на съквартирантите им, че отиват в града да се опитат да разменят пакетче дъвки от Капитола срещу хартия за писма, но оправданието се оказа излишно, защото след закуска колегите им отпуснаха измъчените си тела в леглата. Кориолан би искал да има пари за някакъв подарък, но нямаше пукнат грош. Когато на излизане минаха през столовата, погледът му попадна на машината за лед и му хрумна една идея. В това горещо време на войниците беше разрешено да взимат колкото желаят лед за напитките си и за разхлаждане. Да натриваш кожата си с лед предоставяше известно облекчение в сауната на кухнята.
Куки, когото беше спечелил с прилежното си миене на чинии, подари на Кориолан стара найлонова торба. Тъй като денят беше много горещ, той им позволи да си вземат лед за разходката, за да се предпазят от топлинен удар. Кориолан не знаеше дали Ятото имат фризер, но ако съдеше по къщите, покрай които бяха минали по пътя за екзекуцията, допускаше, че този лукс е достъпен за малко хора. Така или иначе, ледът беше без пари, а той не искаше да отиде с празни ръце.