На портала се разписаха, че излизат, охраната ги предупреди да бъдат внимателни и те тръгнаха по посока, която си спомняха, че води към градския площад. Кориолан се чувстваше неспокоен. Тъй като мините днес не работеха, районът беше притихнал, а малкото хора, които срещнаха, не им обърнаха внимание. На градския площад работеше само една малка пекарна, която стоеше с широко отворени врати, за да влиза полъх на вятъра и да я разхлажда. Собственичката, жена с червендалесто лице, не показа желание да упътва клиенти, които не купуват нищо, затова Сеян размени луксозните си дъвки за самун хляб. Това я умилостиви, тя излезе навън и им посочи по коя улица да вървят, за да стигнат до Пласта.
Щом отминаха центъра, навлязоха в Пласта, който се простираше на километри напред, а улиците бързо преминаха в мрежа от по-малки, необозначени алеи, които изникваха и изчезваха без някаква очевидна причина. Някои от тях се гордееха с редици от еднакви порутени къщи; на други имаше импровизирани постройки, които трудно биха могли да се нарекат дори и колиби; много от тях едва се държаха да не рухнат и бяха толкова закърпвани и разнебитени, че от първоначалната им конструкция не беше останал и спомен. Други бяха изоставени и разграбени за материали.
Без улици и маркировка Кориолан почти веднага загуби ориентация и безпокойството му се върна. От време на време минаваха покрай хора, седнали на стълбите или под навеса на домовете си. Никой от тях не изглеждаше поне малко дружелюбен. Единствените общителни същества бяха комарите, чието очарование от ранената му устна изискваше постоянна съпротива. Слънцето ги напече и кондензацията от топящия се лед в торбата започна да се стича по крачола на панталона му. Ентусиазмът на Кориолан се стопяваше. Възторгът, които беше изпитал предишната вечер в „Таласъма“, опияняващата смес от алкохол и копнеж, сега му се струваше като трескав сън.
— Може би това беше лоша идея.
— Наистина ли? — попита Сеян. — Доста сигурен съм, че вървим в правилната посока. Виждаш ли дърветата ей там?
Кориолан различи нещо зелено в далечината. Продължи да върви, като с нежност си мислеше за леглото си и си спомняше, че е неделя и за обед има наденички с картофи. Може би не беше направен за любовник. Може би по сърце беше по-скоро самотник. Кориолан Сноу, повече самотник, отколкото любовник. Трябва да му се признае на Били Тауп, че излъчваше страстни чувства. Това ли искаше Луси Грей? Страст, музика, алкохол, лунна светлина и буйно момче, което владее тези неща. А не изпотен миротворец, който се явява на вратата ѝ в неделя сутрин с разцепена устна и торбичка топящ се лед.
Той остави Сеян да го води и го следваше нагоре-надолу по пътеките, без да говори. След време спътникът му щеше се умори и те щяха да се върнат и да пишат писма. Сеян, Тайгрис, приятелите му, факултетът, всички те имаха много грешна представа за него. Той никога не е бил мотивиран от любов и амбиция, а само от желание да получи наградата и някаква хубава, кротка чиновническа длъжност, състояща се в прехвърляне на документи от едно място на друго, която би му оставила много време, за да ходи на чаени партита. Страхлив и… как я беше нарекъл деканът Хайботъм? О, да, скучна. Скучен, като майка си. Какво разочарование щеше да бъде за Крас Ксантос Сноу.
— Чуй — каза Сеян и го хвана за ръката.
Кориолан спря и вдигна глава. Висок глас прониза утринния въздух с тъжна мелодия. Мод Айвъри? Те тръгнаха към източника на гласа. Пътеката свършваше в края на Пласта, където имаше малка дървена къща, наклонена под опасен ъгъл, като дърво на силен вятър. В предния двор — малко парче земя, нямаше никой, затова те си проправиха път между групи диви цветя в различен стадий на цъфтеж и прецъфтяване, които, изглежда, бяха присадени отнякъде без особен замисъл. Когато стигнаха задната част на къщата, завариха там Мод Айвъри, седнала на импровизирано столче, облечена със стара рокля, която очевидно ѝ беше по-голяма с два номера. Тя чупеше орехи с камък върху една плоча, в такт с песента си.
— О, моя мила… трас… о, моя мила… трас… о, моя мила Клементайн!… трас. — Погледна ги и се засмя. — Познавам те! — извика тя, изтърси черупките от полата си и изтича в къщата.
Кориолан изтри лице с ръкава си и се надяваше, че устната му няма да изглежда много зле, когато Луси Грей се появи. Вместо това Мод Айвъри излезе със сънената Барб Азур, която беше вдигнала косата си нагоре в небрежен кок. Като Мод Айвъри, и тя се беше преоблякла в една от онези рокли, които можеха да се видят на всяка жена в Окръг 12.