— Какво ще кажеш да се върнем в къщата и да си го поделим? — попита той и кимна на Кориолан.
— Ами Луси Грей и този човек? — попита тя и посочи с глава Кориолан.
— Те могат да дойдат по-късно, след като са си разказали каквото имат да си разказват.
— Добре — съгласи се тя и прехвърли ръката си в ръката на Сеян. — Барб Азур може да ни накара да ги чакаме. Ти може преди това да ми помогнеш да чупим орехи. Те са от миналата година, но досега на никой не му е станало лошо.
— Това е най-доброто предложение, което съм получавал от доста време насам.
Сеян се обърна към Кориолан.
— Ще се видим по-късно, нали?
Кориолан изведнъж се разтревожи.
— Добре ли изглеждам?
— Страхотно. Повярвай ми, тази разцепена устна работи в твоя полза, войнико — каза Сеян и тръгна към къщата, хванал Мод Айвъри за ръка.
Кориолан приглади косата си и тръгна към поляната. Никога не беше вървял в такава висока трева и усещането, че стръковете се докосват до пръстите му, допринасяше за нервността му. Всичко далеч надхвърляше надеждите му. Щяха да се срещнат насаме на осеяна с цветя поляна и да имат цял ден на разположение. Точно обратното на онова, което щеше да бъде прибързаната им среща в „Таласъма“. Тази щеше да бъде, поради липса на по-добра дума, романтична. Движеше се колкото можеше по-безшумно. По правило тя го озадачаваше, затова се радваше на възможността да я наблюдава, когато не е включила защитните си механизми.
Приближи се и чу песента, която тя пееше, като тихо си акомпанираше на китарата.
Не беше чувал песента, но тя му припомни обесването на бунтовника преди два дни. Беше ли тя там? Затова ли я пееше?
Ах, да. Това беше обесването на Арло, защото къде другаде мъртвият щеше да призове любимата си да бяга? „Бягай! Бягай, Лил! Бя…!“ За това са необходими тези извратени сойки-присмехулки? Но кого канеше тя да дойде на среща под дървото? Може би него? Може би тя се готвеше да изпее това през следващата събота като тайна покана да се срещнат в полунощ под дървото на обесения? Не че би могъл да отиде, защото никога нямаше да му позволят да излезе от базата в този час. Но тя сигурно не знаеше това.
Сега Луси Грей тананикаше и изпробваше различни акорди към мелодията, а той с възхищение гледаше извивката на врата ѝ и изящната ѝ кожа. Като стигна по-близо, настъпи някакъв сух клон, който се счупи с остър звук. Тя скочи от скалата, обърна се с разширени от ужас очи и вдигна китарата пред себе си, сякаш за да се предпази от удара. За миг му се стори, че ще избяга, но уплахата ѝ се смени с облекчение, щом го видя. Тя поклати глава — толкова смутена не я беше виждал — и облегна китарата си на камъка.
— Извинявай, все още съм с единия крак на арената.
Щом неговото кратко пребиваване в Игрите го беше направило нервен и го караше да сънува кошмари, можеше само да си представя какви щети бяха нанесли те на нея. Изтеклият месец беше преобърнал живота им и ги беше променил безвъзвратно. Тъжно беше наистина, защото те двамата бяха доста необикновени хора, към които светът се беше отнесъл по най-жесток начин.
— Да, те оставят значителен отпечатък — каза той.
Стояха така известно време, опиянени от срещата си, после пристъпиха един към друг. Той изпусна торбичката с лед, обгърна я с ръце и сля тялото си с нейното. Стисна я в прегръдките си, спомняйки си колко се беше страхувал за нея, за себе си и как не се беше осмелявал да си представя този момент, защото той беше толкова недостижим. Но ето ги сега тук в безопасност на красивата поляна. На две хиляди километра от арената. Облени в дневна светлина, без никакви прегради помежду им.
— Ти ме намери — каза тя.
В Окръг 12? В Панем? В света? Все едно, нямаше значение.
— Знаеше, че ще те намеря.
— Надявах се. Не знаех. Нямаше големи шансове за това.
Тя се наведе достатъчно, за да освободи ръката си и прокара пръсти по устните му. Той усети мазолите от струните на китарата и меката кожа около тях, докато тя изследваше раните му от предишната вечер. После, почти свенливо, тя го целуна и изпрати шокови вълни по тялото му. Пренебрегвайки болката в устните си, той жадно и любопитно отговори на целувката, която възбуди всеки негов нерв. Целуваше я, докато устните му започнаха леко да кървят и щеше да продължи, ако тя не се беше дръпнала.