— Представи си какъв ужас изпитва тя, Корио — каза Тайгрис. — Колко самотна се чувства. Ако бях на нейно място, щях да съм ти благодарна за всяко нещо, което би направил за мен, за да усетя, че ме харесваш. Не, нещо повече. Да се почувствам така, сякаш съм ценна. Занеси ѝ нещо, дори да е някакъв символичен подарък, за да ѝ покажеш, че я цениш.
Кориолан се сети за розите на баба си, които все още се ценяха високо в Капитола. Старата жена се грижеше ревностно за тях в градината на покрива, която вървеше с апартамента — както в откритата част, така и в малкия парник. Тя обаче раздаваше розите си така, сякаш бяха диаманти и Кориолан получи тази красавица след доста увещания. „Трябва да направя връзка с нея. Както винаги казваш, твоите рози отварят всяка врата“. Това, че баба му се съгласи, беше доказателство колко се тревожеше за положението им.
Бяха минали два дена от Жътвата. В града настъпи потискаща жега и макар да беше още призори, на гарата започваше да става горещо като във фурна. Кориолан се притесняваше на широкия, празен перон, но не можеше да рискува да изпусне влака ѝ. Знаеше единствено, че се очаква да пристигне в сряда. Информацията идваше от съседа му от долния етаж Рем Дулитъл, който се обучаваше да стане гейммейкър. Рем неотдавна беше завършил университета и семейството не беше жалило усилия, за да му намери тази работа, която не беше лошо платена и му осигуряваше трамплин към бъдещето. Кориолан би могъл да разпита в Академията, но се страхуваше, че желанието му да посрещне влака може да направи лошо впечатление. Нямаше някакви конкретни правила, но той реши, че повечето му съученици ще чакат да се запознаят с трибутите си на срещата, организирана от Академията на другия ден.
Мина час, после два и все още не се появяваше никакъв влак. Слънцето напичаше през стъклените панели на покрива на гарата. По гърба му се стичаше пот, а розата, толкова величествена сутринта, започна тъжно да клюма. Той се чудеше дали цялата идея не е грешка и дали тя ще изпита благодарност за това, че я посреща по този начин. Друго момиче — обикновено момиче — би се впечатлило, но в Луси Грей Беърд нямаше нищо обикновено. Всъщност имаше нещо плашещо в нея, в смелото представление, което беше изнесла след нападението на кмета. А и след като току-що беше пуснала отровна змия в пазвата на друго момиче. Той, разбира се, не знаеше дали змията е отровна, но беше естествено да си го помисли, нали така? Истината беше, че тя го ужасяваше. И ето го сега него, в униформа, стиснал роза като някакъв влюбен ученик, надявайки се, че тя ще — какво? Ще го хареса? Ще му повярва? Няма да го убие още в първия миг?
Съдействието ѝ беше по-важно от всичко. Вчера Сатирия проведе среща на менторите, на която подробно описа първата им задача. В миналото трибутите излизаха направо на арената на сутринта след пристигането си в Капитола, но сега това време беше удължено поради участието на ученици от Академията. Беше решено, че всеки ментор ще проведе интервю със своя трибут и ще получи пет минути, за да го представи пред Панем в телевизионно предаване на живо. Ако всичко минеше добре, това щеше да е най-гледаното предаване — дори имаше вероятност менторите да бъдат поканени да коментират представянето на трибутите си в Игрите. Кориолан си обеща, че неговите пет минути ще бъдат върхът на вечерта.
Бавно се изниза още един час и той вече беше на път да се откаже, когато дълбоко от тунела се разнесе свирка на влак. През онези първи няколко месеца от войната свирката известяваше пристигането на баща му от бойното поле. Баща му мислеше, че като оръжеен магнат военната служба ще допринесе за репутацията му в семейния бизнес. Той имаше отличен ум на стратег, стоманени нерви и внушителна външност, затова бързо се беше издигнал във военната йерархия. За да покажат публично лоялността си към каузата на Капитола, цялото семейство Сноу, включително Кориолан с неговия кадифен костюм, отиваше на гарата да посрещне този забележителен човек. Докато един ден влакът донесе само новината, че бунтовнически куршум е попаднал в целта си. В Капитола трудно можеше да се намери място, което да не е свързано с някакъв ужасен спомен, но този беше особено тежък. Той не би могъл да каже, че изпитва много обич към този дистанциран, строг мъж, но със сигурност се чувстваше закрилян от него. Смъртта му беше свързана със страх и уязвимост, от които Кориолан така и не успя да се освободи.