Вътре завариха Ятото, които бяха завладели пространството, чувстваха се удобно, насядали на стари автомобилни гуми и стари мебели, а калъфите на инструментите и апаратурата им бяха разхвърляни навсякъде. Макар и да имаше още една врата в другия край, която беше отворена, вътре беше горещо като в пещ.
Щом ги видя, Мод Айвъри изтича към тях.
— Здравейте!
— Добър вечер. — Кориолан се поклони и ѝ подаде пакетчето с пуканковите топки. — Сладки за сладкото момиче.
Мод Айвъри погледна в пликчето и подскочи, преди да направи реверанс.
— Сърдечно благодаря. Ще ти изпея специална песен тази вечер!
— Единствено с тази надежда дойдох — каза Кориолан. Странно беше как светските маниери от Капитола изглеждаха съвсем естествени за Ятото.
— Добре, но не мога да кажа името ти, защото ти си тайна — захили се тя.
Мод Айвъри изтича при Луси Грей, която беше седнала по турски на едно бюро и настройваше китарата си. Тя се усмихна нежно на възбуденото детско личице, но каза строго:
— Запази ги за после.
Мод Айвъри се хвърли да показва съкровищата си на другите от групата. Сеян се присъедини към тях, а Кориолан само им махна с ръка и отиде при Луси Грей.
— Нямаше нужда да правиш това. Ще я разглезиш.
— Само се опитвам да вкарам малко щастие в главата ѝ.
— А какво ще кажеш за моята глава? — подразни го Луси Грей. Кориолан се наведе и я целуна. — Добре, като начало. — Тя се дръпна малко и потупа мястото до себе си на бюрото.
Кориолан седна и се огледа.
— Какво представлява това място?
— В момента е нашата стая за почивка. Идваме тук преди и след шоуто и когато излизаме от сцената между две изпълнения.
— Но кой е собственикът? — Надяваше се, че не са се настанили в чужда собственост без разрешение.
— Нямам представа, — каза Луси Грей безучастно. — Ще си кацаме тук, докато ни изпъдят.
Птици. Винаги птици около нея, когато става дума за Ятото. Пеене, кацане, пера в шапките. Хубави птици бяха всички те. Той ѝ разказа за възложената му задача да се грижи за сойките-бъбривки, като си мислеше, че ще я впечатли, защото е бил избран да работи с тях, но това само я натъжи.
— Мъчно ми е като си помисля за тях, затворени в клетки, след като вече са вкусили свободата — каза Луси Грей. — Какво очакват да открият те там в лабораториите си?
— Не знам. Дали оръжието им все още работи? — предположи той.
— Звучи като изтезание. Някой да ти контролира гласа по този начин. — Тя вдигна ръка и докосна гърлото си.
На Кориолан това му се стори малко драматично, но се опита да прозвучи успокоително.
— Не мисля, че това се отнася за хората.
— Наистина ли? Ти винаги ли се чувстваш свободен да говориш каквото си мислиш, Кориолан Сноу? — попита тя и го погледна насмешливо.
Да говори каквото си мисли? Да, разбира се. Е, в разумни граници. Не се хвърляше да коментира всяко дребно нещо. Какво питаше тя? Питаше какво той мисли за Капитола. И за Игрите на глада. И за окръзите. Истината беше, че той подкрепяше повечето действия на Капитола, а останалите рядко го интересуваха. Но ако се наложеше, щеше да говори. Нали? Срещу Капитола? Както правеше Сеян? Дори ако имаше последствия? Не беше сигурен. Но почувства, че трябва да се защити.
— Да. Мисля, че човек трябва да говори каквото мисли.
— И баща ми мислеше така. И завърши с повече дупки от куршуми в тялото си, отколкото мога да преброя на двете си ръце — каза тя.
Какво намекваше тя? Макар че не го каза, можеше да се обзаложи, че тези куршуми са излезли от оръжието на някой миротворец. Може би от някой, който е бил облечен точно като него в момента.
— А баща ми беше убит от бунтовнически снайперист.
Луси Грей въздъхна.
— Сега се разсърди.
— Не. — Но се беше разсърдил. Опита се да преглътне гнева си. — Просто съм уморен. Цяла седмица очаквах да те видя. Съжалявам за баща ти — съжалявам и за моя баща — но не аз управлявам Панем.
— Луси Грей! — извика Мод Айвъри от другия край на бараката. — Време е!
Ятото беше започнало да се нарежда пред вратата с инструменти в ръце.
— По-добре да тръгвам. — Кориолан слезе от бюрото. — Успех!
— Ще те видя ли след това? — попита тя.
Кориолан изпъна униформата си.
— Трябва да се прибирам заради вечерния час.
Луси Грей се изправи и прехвърли китарата през главата си.
— Разбирам. Утре планираме екскурзия до езерото, ако си свободен.
— До езерото? — Наистина ли имаше приятни места в този нещастен окръг?
— Намира се в гората. Дълга разходка, но водата е приятна за къпане — каза тя. — Много искаме да дойдеш с нас. Доведи и Сеян. Ще имаме цял ден на разположение.