Свирката пак се разнесе. Влакът бързо влезе в гарата, удари спирачки и спря. Беше къс влак — само локомотив и два вагона. Кориолан започна да се оглежда, за да зърне трибута си на прозорците, когато осъзна, че вагоните нямат такива. Те не бяха предназначени за пътници, а за товари. На вратите имаше дебели метални вериги, хванати със старомодни катинари.
Не е този влак, помисли си той. Най-добре да се прибирам. Но после от един от товарните вагони се чу определено човешки вик и той остана на мястото си.
Очакваше да се появят много миротворци, но никой не обърна внимание на влака в продължение на двайсет минути. Накрая няколко миротворци се приближиха към релсите. Единият размени две-три думи с машиниста, който не се показа на прозореца, а му хвърли връзка ключове. Без да бърза, миротворецът отиде до първия вагон, прехвърли ключовете, избра един, пъхна го в катинара и го завъртя. Катинарът и веригата паднаха на земята и той отвори тежката врата. Вагонът изглеждаше празен. Миротворецът извади палката си и удари с нея по рамката на вратата.
— Хайде, всички, размърдайте се!
На вратата се появи високо момче с тъмнокафява кожа и осеяни с кръпки конопени дрехи. Кориолан го разпозна — беше трибутът на Клеменция от Окръг 11, слаб, но мускулест. Последва го момиче с подобен цвят на кожата, слабо като скелет, с давеща кашлица. И двамата бяха боси, а ръцете им бяха закопчани с белезници отпред. Разстоянието отгоре до долу беше метър и половина и двамата първо седнаха на ръба на вагона преди тромаво да се спуснат на перона. До вратата допълзя момиченце с нездрав цвят на лицето, с раирана рокля и червен шал, но изглежда не се сещаше как да се спусне на земята. Миротворецът го дръпна надолу и то падна, като едва успя да се задържи с вързаните си ръце. После миротворецът посегна във вагона и извлече момче, което изглеждаше около десетгодишно, макар че вероятно беше поне на дванайсет, и издърпа и него на перона.
Кориолан вече беше усетил миризмата от вагона, тежка и лъхаща на тор. Превозваха трибутите във вагони за добитък, които при това не бяха много чисти. Той си помисли дали са им давали храна и са ги пускали на чист въздух или просто са ги затворили след Жътвата. Колкото и да беше свикнал да гледа трибутите по телевизията, той не беше добре подготвен за тази среща на живо. Заля го вълна на съжаление и отвращение. Те наистина бяха същества от друг свят. Безнадежден, жесток свят.
Миротворецът премина към втория вагон и отключи веригата. Вратата се плъзна и се появи Джесъп, момчето трибут от Окръг 12, което замижа от лампите на ярко осветената гара. Кориолан усети как потреперва и се напряга в очакване. Тя със сигурност беше с него. Джесъп скочи сковано на земята и се обърна към влака.
Луси Грей Беърд пристъпи на светлината и вдигна закопчаните си с белезници ръце към очите си, за да свикне със светлината. Джесъп протегна ръце, разпери китки толкова широко, колкото му позволяваше веригата на белезниците и тя падна към него, като го остави да я хване през кръста и да я завърти с изненадващо грациозно движение, преди да я пусне на земята. Тя потупа момчето по ръкава в знак на благодарност и отметна глава назад, за да попие слънчевите лъчи от покрива на гарата. После прокара пръсти през къдриците си, като оправяше заплетените кичури и махаше полепнали сламки.
Кориолан за момент насочи вниманието си към миротворците, които крещяха заплашително във вагона. Когато се обърна, Луси Грей гледаше право в него. Той малко се изненада, но после се сети, че освен миротворците той е единственият човек на перона. Войниците с ругатни вдигнаха един от своите във вагона, за да изкара трибутите, които не искаха да излязат.
Сега беше моментът.
Той се приближи към Луси Грей, протегна ръка с розата и леко се поклони.
— Добре дошла в Капитола — каза той. Гласът му беше леко дрезгав, тъй като не беше говорил от часове, но си помисли, че това му придава приятна мъжественост.
Момичето го огледа и той за миг се уплаши, че ще се отдръпне или, още по-лошо, ще му се изсмее. Вместо това тя протегна ръка и деликатно откъсна едно листенце от цветето, което държеше.
— Когато бях малка, ме къпеха в суроватка и розови листенца — каза тя по начин, който — колкото и невероятно да прозвуча твърдението ѝ — будеше пълно доверие. Тя прокара палец по лъскавата, бяла повърхност, пъхна листенцето в устата си и затвори очи, за да се наслади на аромата. — Сякаш е време за лягане.