Тъй като не знаеха по-кратък път до Пласта, те се върнаха до градския площад и оттам проследиха стъпките си от предишната седмица. Кориолан се чудеше дали да не опита още един откровен разговор със Сеян, но щом заплахата за държавна измяна не беше подействала, тогава какво би подействало? А и не знаеше със сигурност дали Сеян беше заговорничил с бунтовниците. Може би снощи наистина е излязъл да се изпикае и в такъв случай да го обвинява щеше само да го направи по-недоверчив. Единственото истинско доказателство, което имаше, бяха скритите пари и може би Страбон го беше накарал да ги вземе, но Сеян твърдо не желаеше да ги използва. Той не ценеше парите, а парите от производство на муниции сигурно му тежаха. Може би за него беше въпрос на чест да се справи сам.
Ако още беше разстроена заради спречкването им, Луси Грей не го показа. Тя го посрещна на задната врата с целувка и чаша студена вода, за да се освежи по пътя до езерото.
— Дотам се стига за два до три часа, в зависимост от бодливите храсти, но си заслужава.
За пръв път Ятото излизаше без инструментите си. Барб Азур си остана вкъщи, за да наглежда нещата. Изпрати ги с кофа, в която имаше бутилка вода, един хляб и старо одеяло.
— Тя отскоро се вижда с едно момиче, което живее наблизо — сподели Луси Грей, когато се отдалечиха достатъчно. — Сигурно се радва, че ще бъдат сами в къщата цял ден.
Там Амбър ги преведе през поляната и навлязоха в гората. Кларк Кармайн, Мод Айвъри и Сеян вървяха след него, оставяйки Луси Грей и Кориолан на опашката. Нямаше пътека. Вървяха в редица по един, отместваха клони и се мъчеха да се предпазят от бодливите растения в храсталаците. След десет минути не остана и следа от Окръг 12, освен острата миризма от мините. След двайсет минути дори и тя изчезна сред растителността. Сянката на дърветата ги пазеше от лъчите на слънцето, но не можеше да ги спаси от жегата. Насекомите жужаха, катеричките писукаха и птиците пееха, необезпокоявани от присъствието им.
Въпреки опита си от двата дена, през които се беше грижил за птиците, колкото повече се отдалечаваха от цивилизацията, толкова по-неспокоен ставаше Кориолан. Чудеше се дали други същества — по-големи и по-силни, с остри зъби — не се крият сред дърветата. Когато осъзна това, той се престори, че му трябва тояга за ходене, спря за момент, вдигна един як паднал клон и го окастри.
— Откъде знае пътя? — попита той Луси Грей, като кимна към Там Амбър.
— Всички го знаем — отговори тя. — Там е вторият ни дом.
Тъй като никой друг не се притесняваше, той вървеше безропотно и това продължи, както му се стори, цяла вечност, затова се зарадва, когато Там Амбър спря. Но той каза само: „Половината път“. Те си предаваха торбичката с лед, пиеха разтопената вода и смучеха останалите кубчета.
Мод Айвъри се оплака от болки в стъпалото, свали скъсаната си кафява обувка и показа доста голяма пришка.
— Тези обувки не ходят както трябва.
— Това са старите обувки на Кларк Кармайн. Мъчим се да я изкарат за лятото — каза Луси Грей, докато намръщено разглеждаше малкото краче.
— Много са стегнати — оплака се Мод Айвъри. — Искам щайги за скумрия, както в онази песен.
Сеян се наведе и ѝ предложи гърба си.
— Искаш ли малко да пояздиш?
Мод Айвъри го яхна.
— Пази ме да не си ударя главата!
Щом се прие това решение, те се редуваха да я носят. Тъй като вече не трябваше да се напряга, тя пое дълбоко въздух и запя:
За ужас на Кориолан хор сойки-присмехулки от високите клони подхванаха мелодията. Той не очакваше, че ги има толкова навътре — тези същества определено бяха завзели гората. Но Мод Айвъри беше възхитена и продължи представлението. Кориолан я носи през последната част от пътя и за да я развлича, ѝ благодари за песента на Луси Грей от снощното шоу.
— Какво мислиш за нея? — попита тя.
Той отбягна въпроса.
— Много ми хареса. Ти беше фантастична.
— Благодаря ти, но аз питам за песента. Мислиш ли, че хората наистина виждат Луси Грей или само си измислят? — попита тя. — Защото според мен наистина я виждат. Само че сега тя лети като птица.
— Лети ли? — Кориолан се почувства по-добре, най-малкото защото загадъчната песен поне беше обект на дебати — значи не само той беше прекалено тъп, за да разбере единствената ерудирана интерпретация.