— Ятото се лишиха. Не могат да пътуват. Не могат да изнасят концерти без разрешение. Могат да пеят само определен вид песни. Ако възникне бой, ще те застрелят, както застреляха баща ми. Опитваш се да запазиш семейството си и ти чупят главата, както на майка ми. Ами ако мисля, че тази цена е прекалено висока? Може би свободата ми си заслужава риска.
— Значи семейството ти в крайна сметка са били бунтовници. — Кориолан не беше изненадан.
— Моето семейство е Ятото, на първо и на последно място — потвърди Луси Грей. — Не сме нито от окръзите, нито от Капитола, не сме нито бунтовници, нито миротворци. Ние сме си просто ние. И ти си като нас. Ти искаш да мислиш самостоятелно. Ти се съпротивляваш. Знам го поради това, което направи за мен в Игрите.
Е, тук имаше право. Ако Капитолът смяташе Игрите на глада за необходими, а той се опита да им попречи, не беше ли отхвърлил властта на Капитола? Не беше ли се съпротивлявал, както каза тя? Не като Сеян в открито неподчинение. Но по свой собствен по-тих, по-скрит начин?
— Ето в какво вярвам аз. Ако Капитолът не беше на власт, дори нямаше да водим този разговор, към този момент вече щяхме да сме се унищожили един друг.
— Хората са на тази земя много преди появата на Капитола. Предполагам, че ще са тук и много след него — завърши тя.
Кориолан си спомни мъртвите градове, покрай които беше минал по пътя за Окръг 12. Тя твърдеше, че Ятото са пътували, значи и тя трябва да ги е видяла.
— Не много от тях. Панем беше прекрасен. Виж какъв е сега.
Кларк Кармайн донесе на Луси Грей някакво растение, което беше изтръгнал с корените от езерото, с остри листа и малки бели цветчета.
— Хей, намерил си катнис. Браво, КК.
Кориолан се почуди дали цветето е декоративно, като розите на грандмама, но Луси Грей веднага разгледа корените, от които висяха малки грудки.
— Още е доста рано.
— Да — съгласи се Кларк Кармайн.
— За какво? — попита Кориолан.
— За ядене. След няколко седмици те ще се превърнат в картофи с приличен размер и тогава ги печем — каза Луси Грей. — Някои хора ги наричат блатни картофи, но на мен катнис повече ми харесва. Звучи приятно.
Дойде Там Амбър с няколко риби, почисти ги, извади вътрешностите и ги наряза на парчета. Уви парчетата в листа и ги поръси с някаква билка, която беше набрал, а Луси Грей ги подреди върху жарта. Когато Мод Айвъри и Сеян се върнаха с кофа, пълна с къпини, рибата се беше изпекла. От дългото ходене и плуване апетитът на Кориолан се беше върнал. Изяде всяка хапка от порцията си, която се състоеше от риба, хляб и къпини. После Сеян поднесе изненадата си — половин дузина захарни сладки на мами, неговият дял от колета, който беше запазил.
След обеда постлаха одеялото под дърветата, излегнаха се и съзерцаваха пухкавите облаци в блестящото синьо небе.
— Никога не съм виждал точно такъв цвят — каза Сеян.
— Лазур — отвърна Мод Айвъри. — Като името на Барб Азур. Това е нейният цвят.
— Нейният цвят? — попита Кориолан.
— Първото име на всеки от нас е взето от някаква балада, а второто е цвят. На Барб е от „Барбара Алън“ и лазурносиния цвят като небето. Моето идва от „Мод Клеър“ и слонова кост като клавишите на пианото. А Луси Грей е специална, защото цялото ѝ име е от баладата. И Луси, и Грей.
— Точно така, сива като зимен ден — каза Луси Грей с усмивка.
Кориолан не беше забелязал връзката. Просто си мислеше, че имат странни имена като всички членове на Ятото. Слонова кост и кехлибар предизвикваха някакви асоциации с кутията за бижута на грандмама. А лазур, тауп и кармин не бяха цветове, които разпознаваше. Що се отнася до баладите, кой знае те откъде идваха? Виждаше му се чудно да даваш такива имена на децата си.
Мод Айвъри го мушна в стомаха.
— Твоето име звучи като на някой от Ятото.
— Така ли? — каза той и се засмя.
— Сноу — бял като сняг. Снежнобял — захили се Мод Айвъри. — Има ли балада за Кориолан?
— Аз поне не знам за такава. Защо ти не напишеш балада за мен? — каза той и на свой ред я мушна в гърба. — Балада за Кориолан Сноу.
Мод Айвъри седна на стомаха му.
— Луси Грей е писателят. Защо не помолиш нея?
— Ей, престани да го тормозиш. — Луси Грей дръпна Мод Айвъри до себе си. — Струва ми се, че трябва малко да поспиш, преди да тръгнем.
— Хората ще ме носят — каза Мод Айвъри, като се мъчеше да се освободи. — А аз ще им пея!
— О, по-тихо, ако може — каза Кларк Кармайн.
— Хайде, полегни си малко — допълни Луси Грей.
— Е, ще си легна, ако ми пееш. Изпей ми онази, която ми пееше, когато бях болна от грип.