Идеално. Много войници ги носят. Дори в свободното си време играят на хвърляне на нож и залагат пари кой ще го забие в целта.
— И аз мислех да си купя. Когато ни платят заплатите.
— Разбира се, когато ни платят — съгласи се Сеян, сякаш се разбираше от само себе си.
Кориолан потисна желанието си да го удари и излезе от „Таласъма“ без да обърне внимание на Мод Айвъри и Там Амбър. На връщане почти не говореха, докато той премисляше стратегията си. Трябваше да разбере в какво се е забъркал Сеян. С логика не беше успял да го убеди. Дали щеше да успее с приятелство? Няколко пресечки преди да стигнат до базата, той сложи ръка на рамото на Сеян и двамата спряха:
— Нали знаеш, Сеяне, аз съм ти приятел. Повече от приятел. Ти си най-близкото нещо до брат, което някога ще имам. И между членовете на едно семейство има специални правила. Ако ти трябва помощ… ако изпаднеш в ситуация, с която не можеш да се справиш… аз съм тук.
От очите на Сеян бликнаха сълзи.
— Благодаря ти, Корио. Това означава много за мен. Ти може би си единственият човек на света, на когото имам доверие.
Ах, пак това доверие. Въздухът беше пълен с него.
— Ела тук. — Той притегли Сеян към себе си и го прегърна. — Само ми обещай, че няма да направиш нещо глупаво, моля те? — Усети как Сеян кима в отговор, но знаеше, че шансовете да изпълни обещанието си бяха почти нула.
Плътният им график, ако не друго, държеше Сеян под постоянно наблюдение, дори когато бяха извън базата. В понеделник следобед те пак събраха капаните от дърветата. Макар и да бяха необезпокоявани за целия уикенд, нито една сойка-присмехулка не се беше хванала в тях. Противно на очакванията, д-р Кей изглеждаше доволна от птиците.
— Изглежда, че те са наследили нещо повече от развита способност да имитират. Развили са и умение да оцеляват. Няма нужда да се поставят нови клетки. Вече имаме достатъчно бъбривки. Утре ще опитаме с мрежите.
Когато войниците слязоха от камиона във вторник следобед, учените бяха избрали места, където имаше много присмехулки. Разделиха се на групи — Кориолан и Бъг пак бяха с д-р Кей — и започнаха да издигат стълбове. Между всеки два стълба опъваха фини, прозрачни мрежи, предназначени да улавят присмехулки. Тъй като бяха почти невидими, мрежите веднага дадоха резултат — птиците се оплитаха в тях и падаха в специално предвидените джобове. Д-р Кей даде нареждане мрежите да бъдат постоянно наблюдавани и птиците да бъдат моментално освобождавани, да се внимава да не се оплитат много и случващото се да бъде с минимални травми за тях. Тя лично освободи от мрежите първите три присмехулни. Правеше това много внимателно, като уверено ги държеше в ръцете си. Когато му разрешиха и той да опита, Бъг се оказа роден за тази работа, като нежно махаше мрежата от сойките и ги слагаше в очакващата ги клетка. Птицата на Кориолан нададе измъчен писък в момента, в който я докосна, а когато се опита да я разубеди, като я стисна, тя се обърна и го клъвна по ръката. Той инстинктивно я пусна и присмехулката за миг изчезна в гъсталака. Отвратително същество. Д-р Кей почисти и превърза раната му и той си спомни как Тайгрис направи същото, когато розата на грандмама го убоде по ръката. Преди по-малко от два месеца. Какви надежди имаше той през онзи ден, а ето къде беше сега. Ловеше мутове в окръзите. През останалата част от следобеда пренасяше клетките с птици до камиона. Ранената ръка обаче не го освободи от задълженията му и когато се върнаха в хангара, продължи да чисти клетки.
Кориолан започна да харесва сойките-бъбривки. Те наистина бяха изумително инженерно творение. Имаше няколко в най-отдалечения край на лабораторията и учените му разрешиха да си играе с тези птици, след като ги каталогизираха.
— Няма да им навреди — каза един от учените. — Всъщност те, изглежда, се радват на възможността да общуват.
Бъг отказа да участва, но когато му стана скучно, Кориолан започна да кара птиците да записват глупави фрази или да пеят част от химна, като проверяваше колко птици могат да се задействат с едно натискане на дистанционното устройство. Понякога стигаха до четири, ако клетките им бяха достатъчно близо една до друга. Накрая винаги внимателно изтриваше записаното, като натискаше копчето за последен запис, през който мълчеше, и така беше сигурен, че гласът му няма да стигне до лабораториите на Цитаделата. Изцяло прекрати пеенето, когато сойките-присмехулки започнаха да прихващат песните, въпреки че изпитваше известно задоволство, че те повтаряха хвалебствия за Капитола. Той не можеше да ги накара да млъкнат, а те бяха способни да точат една мелодия безкрайно.