Кориолан успя да съобщи на Сеян след няколко часа, но и двамата не знаеха какво означава това. Спрус очевидно се беше сблъскал с миротворците, но защо? Дали го бяха свързали с убийствата? Знаеха ли за плана за бягство? Бяха ли разбрали за покупката на оръжие? Какво щеше да им каже той сега, след като го бяха заловили?
В сряда сутринта на закуска научиха чрез сестрата, доверения източник на Смайли, че Спрус е умрял от раните си през нощта. Сестрата не беше сигурна, но общото мнение беше, че той е свързан с убийствата. Кориолан премина през сутринта на автопилот, като чакаше неизбежното да се случи. И на обед то се случи. Двама офицери от военната полиция дойдоха на масата им в столовата и арестуваха Сеян, който безмълвно тръгна с тях. Кориолан се опитваше да възпроизведе на своето лице шокираното изражение на съквартирантите си. Очевидно, повтаряше той, има някаква грешка.
Водени от Смайли, те се изправиха пред сержанта по време на тренировката по стрелба.
— Само искаме да кажем, че няма начин Сеян да е извършил тези убийства. Той беше с нас през цялата вечер.
— Не сме се разделяли — осмели се да каже Бийнпоул. Сякаш той би могъл да знае, облегнат на стената мъртво пиян, но всички те го подкрепиха.
— Оценявам вашата лоялност — отговори сержантът, — но мисля, че става въпрос за нещо друго.
Студени тръпки преминаха по гърба на Кориолан. Нещо друго, като плана за бягство? Не изглеждаше вероятно Спрус да го е издал, особено след като щеше да навреди на сестра си. Не, Кориолан беше сигурен, че неговата бъбривка е стигнала до д-р Гол и това бяха последствията, първо арестът на Спрус, после на Сеян.
През следващите два дни всичко сякаш вървеше надолу. Кориолан се опитваше да убеди себе си, че това беше в интерес на Сеян, но молбите на съквартирантите му да видят приятеля си получаваха отказ, а той си оставаше в ареста. Той все очакваше Страбон Плинт да кацне с частен ховъркрафт, да уговори уволнението му, да предложи безплатно да модернизира цялата авиация и да отведе блудния си син вкъщи. Но дали баща му изобщо е научил за злощастната ситуация, в която беше изпаднал синът му? Това не беше Академията, където викат родителите ти, ако си сбъркал нещо.
Възможно най-небрежно, Кориолан попита един стар войник дали им е позволено да се обаждат вкъщи. Да, на всички е разрешено едно обаждане на всеки две години, но само след като са изкарали първите шест месеца. Всяка друга кореспонденция трябваше да се извършва по пощата. Тъй като не знаеше колко дълго ще остане Сеян в ареста, Кориолан написа кратко писъмце на мами, като най-общо я информира, че Сеян има неприятности и изказа мнение, че Страбон трябва да проведе няколко телефонни разговора. В петък сутринта бързо тръгна да изпрати писмото, но го спря съобщение към цялата база, което призоваваше всички, освен дежурния персонал, да се явят в залата. Там комендантът ги информира, че един от тях ще бъде обесен за държавна измяна този следобед. Някой си Сеян Плинт.
Всичко беше напълно сюрреалистично, кошмар на живо. По време на тренировките усещаше тялото си като марионетка, която е подхвърляна насам-натам от невидими конци. Накрая сержантът го извика пред строя и всички — неговите колеги новобранци, Смайли, Бъг и Бийнпоул — гледаха как на Кориолан беше дадена заповед да присъства на обесването, за да попълни редиците.
Когато се върнаха в казармата, пръстите му толкова се бяха схванали, че не можеше да закопчее копчетата на униформата си, върху сребърната повърхност на които стоеше печатът на Капитола. В краката си усети същата липса на координация, която свързваше с бомбардировките, но някак успя с треперене да стигне до оръжейния склад и да вземе оръжието си. Останалите миротворци, които не познаваше по име, му оставиха широко място между себе си в камиона. Той беше сигурен, че е опетнен поради връзката си с осъдения.
Както и при обесването на Арло, Кориолан получи заповед да се строи в редицата пред дървото на обесения. Размерът и разнородността на тълпата го объркаха — Сеян не би могъл да натрупа такава подкрепа за няколко седмици — докато не пристигна микробусът на миротворците и от него, препъвайки се във веригите си, излязоха Сеян и Лил. Щом видяха момичето, хората от тълпата започнаха да ридаят и да повтарят името ѝ.
Арло, бивш войник, закоравял от годините работа в мините, беше успял да запази самообладание до момента, в който чу Лил в тълпата. Но Сеян и Лил, слаби и ужасени, изглеждаха много по-млади от годините си и само потвърждаваха впечатлението, че две невинни деца са закарани на бесилката. Лил не можеше да се държи на треперещите си крака и я влачеха двама миротворци, които вероятно щяха да прекарат вечерта в опит да изличат спомена с бял алкохол.