Щом излезе на слънчева светлина, към него се спуснаха двама души от охраната. Въоръжени гардове, не адютанти.
— Редник Сноу, викат ви при коменданта.
Прилив на адреналин премина по тялото му. Кръвта бясно пулсираше в слепоочията му. Това не можеше да се случва. Не можеха да го арестуват точно когато беше на прага на свободата. На новия живот с Луси Грей. Погледна към генератора, който беше на стотина метра от столовата. Колкото и добре да беше трениран напоследък, нямаше да стигне дотам. Невъзможно беше. Трябват ми още само пет минути, молеше той вселената. И две ще ми стигнат. Вселената остана безучастна.
Заобиколен от гардовете, той изправи рамене и тръгна към кабинета на коменданта, готов да посрещне съдбата си. Когато влезе, комендантът Хоф скочи от бюрото си, застана мирно и козирува.
— Редник Сноу — каза той. — Нека да съм първият, който ще те поздрави. Утре заминаваш за офицерското училище.
30
Кориолан беше като зашеметен, а двамата от охраната го потупваха по гърба и се смееха.
— Аз… аз…
— Ти си най-младият, който е издържал изпита. — Комендантът разцъфна в усмивка. — Обикновено бихме те обучавали тук, но поради оценките си ти си препоръчан за елитна програма в Окръг две. Жалко, че трябва да заминеш.
О, как искаше да замине! За Окръг две, който всъщност не беше толкова далече от дома му в Капитола. В школа за офицери, елитна школа за офицери, където можеше да се отличи и да намери начин да се върне към достоен живот. Това можеше да се окаже още по-добър път към властта, отколкото предлагаше университетът. Но някъде там все още беше оръжието, с което беше извършил убийството и то носеше неговото име. Неговата ДНК щеше да го издаде, точно както беше станало с кърпата. За жалост, колкото и да беше трагично, беше прекалено опасно да остане. Да продължи с преструвката му струваше усилие.
— Кога заминавам? — попита той.
— Утре рано сутринта има ховъркрафт, който отлита за там и ти ще заминеш с него. Днес имаш свободен ден. Използвай времето да си стегнеш багажа и да си вземеш довиждане с другите. — Комендантът му стисна ръка за втори път в разстояние на два дни. — Очакваме от теб големи неща.
Кориолан благодари на коменданта и излезе навън, където постоя за момент, претегляйки възможностите си. Нямаше полза. Нямаше възможности. Като ненавиждаше себе си и още повече Сеян Плинт, той тръгна към сградата, където се намираше генераторът, почти без да го е грижа дали ще го задържат. Какво горчиво разочарование, да загуби безвъзвратно тази втора възможност за светло бъдеще. Наложи се да си припомни въжето, бесилката и сойките, които повтарят последните му думи, за да си възвърне яснотата. Трябваше да се отърси от тази картина; налагаше се да дезертира.
Стигна до сградата, погледна бързо през рамо, но базата все още спеше и той се промъкна отзад, без никой да го види. Разгледа оградата, но отначало не намери отвор. Пъхна пръсти между мрежата и отчаяно я разтърси. И наистина мрежата се откачи от един стълб и се появи отвор, през който едва-едва можеше да се пъхне. Излезе навън и вродената му предпазливост се върна. Той мина зад базата, прекоси една залесена част и накрая стигна до пътя, който водеше към дървото на обесения. От там просто следваше маршрута, по който се движеше камионът при предишните пътувания, като крачеше бързо, но не толкова, че да привлече внимание. Все едно, в това горещо неделно утро едва ли имаше кой да го забележи. Повечето миньори и миротворците нямаше да са станали още два-три часа.
След няколко километра той стигна до тъжната поляна и хукна към дървото на обесения, за да се скрие в гората. От Луси Грей нямаше и следа, и докато ходеше сред дърветата, се чудеше дали всъщност не е разтълкувал погрешно думите ѝ и дали вместо да дойде тук, не трябваше да отиде в Пласта. После зърна нещо оранжево и тръгна към малка полянка. Видя как тя разтоварва купчина вързопи от една количка. Беше увила красиво неговия шал около главата си. Тя изтича към него, прегърна го и той отвърна, макар че беше прекалено горещо за прегръдки. Целувката, която последва, подобри настроението му.
Той вдигна ръка към оранжевия шал на косата ѝ.
— За бегълци това ми изглежда много ярко.
Луси Грей се усмихна.
— Е, така по-лесно ще ме откриеш. Още ли искаш да го направим?
— Нямам избор. — Той осъзна, че това ще ѝ прозвучи колебливо и добави: — Ти си всичко, което сега е важно за мен.